Но встрани от тези постоянство и дълговечност, основният въпрос е доколко адекватно звучат KoЯn днес? 

 

С всички условности и забележки, отговорът е - да, до голяма степен ‘The Nothing’ звучи тъкмо като рок албум, издаден през 2019. Продукцията е безупречна, китарите са суперплътни и тежки, вокалите на ДЖОНАТАН ДЕЙВИС са уверени и разнообразни (чуйте например колко различни неща пробвай той в ‘This Loss’), а балансът между всички инструменти (тук-таме дочуваме електронни подложки и клавири) и вокалните хармонии е отличен.

 

‘Gravity of Discomfort’ и ‘The Darkness is Revealing’ демонстрират най-силните страни на ‘The Nothing’ - страхотна ритъм секция (басът на FIELDY е лесноразнознаваем и инвазивен, както обикновено), стабилни рифове от MUNKY и HEAD, простичка, но ефектна структура плюс запомнящ се припев и хубави вокали от ДЕЙВИС. Впрочем, личи си, че вокалистът е отделил повечко време (4-5 месеца) за записи на партиите си - в ‘The Nothing’ те са толкова сложни и интересни, че парчета като ‘Surrender to Failure’ си заслужават няколко преслушвания дори и само за да ги изследвате в детайл.

 

Както вече отбелязаха фенове и критика буквално часове след излизането му, това е най-силното издание на KoЯn за последното десетилетие. Което обаче не го прави отличен албум като цяло.

 

Защото дори в доста разнообразни парчета като ‘Idiosyncrasy’ групата се придържа твърде близо до собственото си клише, а това в повечето случаи не е в тяхна полза. Неминуемо е докато слушате как ДЕЙВИС нервно повтаря, а след това и крещи “God is making fun of me/God is making fun of me/God is making fun of me”, да се сетите за още толкова други песни на групата, в които се случва почти същото. ‘Cold’, ‘The Ringmaster’, ‘Finally Free’ и ’H@rd3r’ също не блестят с нестандартност - встрани от полираната продукция, те са толкова стандартни KoЯn парчета, че предвидимостта им е болезнена.

 

Както е обичайно за KoЯn, основни теми в ‘The Nothing’ са депресията, загубата на близък човек, самобичуването, отчуждението и самотата. Нормално е - все пак, в рамките само на година ДЕЙВИС трябваше да се прости и със съпругата си, и с майка си. Проблемът е друг - въпреки че прави това вече 26 години, а самият той наближава 50, вокалистът все още разчита на твърде елементарен, почти хлапашки подход към изразяването на емоционалната си болка, включващ базови лирики с твърде много “fuck” в тях. Комбинирано с неколкократните включвания на свръхемоционално хлипане и плач, това прави парчетата твърде тийн и ги лишава от дълбочина, която иначе би им подхождала добре.