Калиакра Рок Фест 2008 започна. С петчасов гръм, трясък и MANOWAR!

05 Юли 2008
news page

Калиакра Рок Фест 2008 стартира с гръм и трясък. Доста трясък. Около пет часа плюс загрявка.

Manowar се върнаха в България за радост на безрезервно верните си почитатели и лек ужас за трезвомислещия зрител. Ако трябва да сме честни, кой човек не би се зарадвал на петчасов концерт на любимата си група? Стига обаче това да е истински сет, без излишни шумове (които сумарно сигурно бяха над час), речи и мерене на пишки. Защото голямо перчене падна. Че най-добрата публика е тази на Manowar, че истинските метъл братя ядат, ебат и пият като кроманьонци (виж, това може би е вярно), че рекордът е записан пред 25 хиляди фена (ха-ха, в най-концентрирания момент от шоуто публиката едва ли наброяваше повече от 10 хиляди души) и други такива предимни налегания (както е казал видният роден поет Витков).

Самият концерт беше интересна разходка в историята на групата. “Кралете” излязоха с автохимна си и продължиха с целия си дебютен албум “Battle Hymns” (тази песен наистина звучи могъщо на живо). Първите два часа от сета бяха любопитни, тъй като представляваха обширен преговор от зората на Manowar. По-силно рокенрол звучене (“Shell Shock”, “Death Tone”) и протопауър метъл ни върнаха в годините, когато фентъзи комиксите и анимации в духа на Франк Фразета пленяваха хлапашкото въображение, а Конан Варварина властваше на големия екран. Последваха все по-късни композиции, изпратихме поздрав на Англия, чухме откъси от “Sign of the Hammer” и така последователно стигнахме и до любимия на всеки истински метълист “Kings of Metal”.

Дотук добре. Лошото е, че групата изсвири песните като по учебник, без да излиза от рамките на студийните записи, като бяха включени всички фонови шумове, безкрайни пилежи тип “трудно свършвам” и дори паузите между песните. Но, за разлика от албумите, на живо наближаващият половин век Ерик Адамс доста рядко пееше във високия регистър, по-скоро ръмжеше, често техниката пропукваше и вкарваше звука в трета глуха (нерядко в моменти, когато се очаква поредният фалцет в песента), а постоянното набиване в един момент взе да идва в повече. Джоуи Де Майо се впускаше във високопарни клетви за вярност и обещания да изебе всяка девойка пред себе си, а тълпата, разделена на две, или циркулираше сред сергиите за бира и кебапчета вън и вътре на стадиона, или гледаше с овчи възторг и преданост към сцената (и все пак се съмнявам, че дори и най-отдаденият от втория тип зрители би оставил на басиста гаджето си и прилежащите й полови органи). И като сме на тема секс, нека споменем и “Pleasure Slave”, за чието изпълнение на сцената се качиха няколко девойки, които в един момент останаха по сутиени. Всъщност, трябваше ли да го споменаваме?

Часовете летяха, все повече хора се оттегляха към палатки, квартири и кръчми (или просто се хвърляха на тревата и заспиваха блажения сън на спечелилия битката с алкохола воин), а Manowar все така свиреха ли, свиреха... “Warriors of the World”, “Heart of Steel”, нестихваща канонада от химни, докато под прожекторите се подреди хорът на Софийската филхармония и за всеобща радост на националистите, изпънали гордо глави, от колоните се разнесе друг един химн - този на България. Последваха мащабни илюминации и епичната “The Crown and the Ring”, преди групата да се слезе от сцената. Но само за малко...

Manowar се върнаха да покорят каквото още е останало за покоряване около стадиона, като към края интелектуалното равнище падна на ниво Ар Ту Ди Ту на стероиди, издаващ писъци: “Ууу-ооо-аааа-уиии! Йеее! Кил! Кил!” Данданията приключи към 3 сутринта и се оттеглихме (публика и музиканти) да се насладим на няколко бири и сън.

Равносметката е задължителна. Струваше ли си така обсъждания и очакван концерт на Manowar? Имайки предвид посредственото авторство и бездарните кавъри от подгряващите HolyHell, протяжните шумове и тупане в гърдите от Manowar, поспадналия глас на Ерик, липсата на Скот Кълъмбъс на барабаните (заместник беше обвързалият съдбата си с историята на групата Райно), събитието беше по-скоро излишно демонстриране на мускули. Но ако питате някой от стоялите плътно пет часа пред сцената калени почитатели на групата, този концерт е бил епохален. А нали все пак най-важни са феновете!

Текст: Ивайло Александров

Източник: