HELOWEEN, Stratovarius, Avatar
23.01.2011, зала 'Христо Ботев', София
текст: Ивайло Александров, снимки: Михаил Клисарски

Няма значение колко пъти идват HELLOWEEN у нас – явно е и за слепите, че тази група е обожавана от българската публика и винаги ще свири пред достатъчно много хора. Толкова много, че могат да си позволят да направят два концерта в два поредни дни в зала “Христо Ботев”. Разпродадени, естествено.

Този път HELLOWEEN си водят опашка. Набедените за мелодичен дет метъл шведи от AVATAR и финландските синт-пауър герои STRATOVARIUS. И докато финландците са познати и обичани у нас, AVATAR са сравнително непознати за публиката. Затова и гледат да наваксат и да спечелят симпатиите ни. Бандата има три албума, но свирят единствено песни от последния им запис – едноименния ‘Avatar’ от 2009.

Музиката не впечатлява особено със стандартни рифове, мелодични припеви и по-често пищящи чисти вокали от Йоханес Екерстрьом, който обаче често преминава в харш врясъци и се справя чудесно и в двете насоки. Веселяшки и бързи, песните на AVATAR звучат повече като втежнен хеви метъл, като изключим кратката резачка ‘Pigfucker’, за която се заформя и леко пого пред сцената. И като изключим нелепият диалог, който вокалистът няколко пъти се опитва да проведе с публиката и безумното му надигане на туба за бензин, от която постоянно "отпиваше”, подгряването им е забавно и адекватно. Важното е, че хората се кефят и аплодират бандата през всяка от седемте песни, които забиват.

Преди 7-8 години, още когато Васко Катинчаров правеше тематични метъл уикенди по телевизия ММ, гледах един концерт на STRATOVARIUS. Все още си спомням как се втрещих от факта, че сравнително известна (още тогава) група си е създала име с толкова бездарен вокалист. Снощи ми мина абсолютно същата мисъл в главата. Без някога да съм харесвал финландците (всъщност, почти нищо финландско), песните, които свирят около час пред трите хиляди в “Христо Ботев” звучат добре, звукът е чудесен, но вокалите са... зле.

Тимо Котипелто има поведение, стои добре на сцената, но гласът му е толкова немощен, че мъчи и себе си, и публиката с нещастните си напъни да пее. И все пак публиката е повече от благосклонна – залата кънти от пляскане, тропане и викове, гора от ръце се къпе в светлините на прожекторите, докато STRATOVARIUS удрят ‘Hunting High and Low’, ‘Speed of Light’, пее, запълвайки дупките около Tимо и изобщо се забавлява истински.

Глътка свежест се прокрадва, когато вокалистът изчезва и оставя момчетата за няколкоминутно инструментално пътешествие, където шредовете на Матиас Купиайнен се състезават с вихреното препускане по дебелите струни на Лаури Пора, като и двамата правят самостоятелни сола по-късно в сета на STRATOVARIUS. Постепенно стигаме до епичната ‘Twilight Symphony’ с кахърно китарно соло в края й, преляло в баладата ‘Forever’ и финалът ‘Black Diamond’ – скоростно спийд-пауър безличие с двойна каса от завърналия се след операция Йорг Михаел и ужасно досадна нинтендо интродукция от клавириста Йенс Йохансон. Няма ли кой да забрани синтезатора в метъла?

Между гостите и хедлайнърите слушаме и хубава музика – от колоните звучат стари парчета на Motley Crue, Ози, AC/DC, преди HELLOWEEN да изхвърчат на сцената, под въртящата се перка от обложката на актуалния ‘7 Sinners’.

 А ‘Are You Metal?’ ни отвява с напомпания за немците звук, тежките китари и силният глас на Анди Дерис. Най-накрая имаме певец на сцената! Хората подивяват и крещят надъхани глуповатият припев на парчето, създаден явно именно за живи изпълнения. От новото, прелитаме четвърт век назад и ‘Eagle Fly Free’ и веселбата избухва с пълна газ.

Класическият немски хеви метъл, който слушаме над два часа от бандата е част от кръвната картина на българския метъл фен. И самите HELLOWEEN го съзнават, тъй като са наблегнали сериозно на класическите си албуми, освен на задължителните нови парчета. А подборът им е чусен. Твърдата ‘Where the Sinners Go’ и веселата приказка ‘World of Fantasy’ напомнят за най-силните години на групата, без да звучат като автопреписване и бързо се сливам с метълягите наоколо и припяваме хорово докато HELLOWEEN владеят сцената, както го правят близо 30 години.

Повече от половината сетлист на групата е с песни от 80-те години, вмъкнали са и прекрасен акустичен прочит на ‘Forever and One’ от 1996, за която Анди също хваща китара, а из залата присвятват стотици запалки и дигитални екрани. Е, не може и без хеви метъл пози и досадни, сценарийни реплики и скучновато соло на барабани от Дани Лобле, но все пак в хеви метъла кичът е част от чара, нали така?

Първата част от шоуто на HELLOWEEN завършва с над десетминутно медли от три от най-епичните песни на бандата -  ‘Keeper of the Seven Keys’, ‘The King for a 1000 Years’ и ‘Halloween’, след което скачаме директно в ‘I Want Out’.

“Христо Ботев” се люлее, Дерис разпява публиката и дирижира настроението и когато вече няма нито един стоящ мирно и тихо в залата, петимата се скриват за отрепетирания бис. Скоростната ‘Ride The Sky’ от годините с Кай Хансен като вокалист и вечният любимец ‘Future World’ избухват сред взрив от радостни викове.

Изобщо тази вечер HELLOWEEN са повече “хеви”, отколкото “хепи” метъл. Отново се скриват, над седалките изгрява огромна светеща тиква и групата се връща за ‘Dr. Stein’, в компанията на десетима юнаци, дегизирани като психясалия персонаж от парчето. И на сцената, и пред нея е истински празник, следват поклони, прегръдки, усмивки и постепенно притихваме и се прибираме.

До довечера, когато, сигурен съм, отново ще има метална фиеста.

ГАЛЕРИЯ