"Ако хвърлиш още една бутилка по мен, ще сляза там долу и ще изчукам гаджето ти!"

Триумфален словесен шамар, нанесен от Дейвид Лий Рот върху някакъв идиот, осмелил се да хвърля бутилки по една от най-великите рокенрол банди на света по време на фестивала  "Monsters of Rock" в Донингтън през 1984-та.

Разбира се, след това предупреждение нито една бутилка вече не полетява към сцената. Ако Сам Рой Хейгър бе отправил подобна заплаха, едва ли щеше да има същия ефект. Да, Сами е страхотен вокалист, но едва ли представлява чак такова изпитание за вярността на гаджето ти.

"Диамантеният" Дейв, обаче, е съвсем друго нещо. Той е олицетворение на абсолютния рокенрол фронтмен - бляскав, наперен, арогантен и безкрайно запленяващ. Такъв, от когото трудно можеш да отделиш поглед. Жените искат да са с него, мъжете искат да са него. Често съм чувал абсурдното "той не може да пее" по негов адрес.

Според мен, който смята така трябва да се изправи с думите "Здравейте, името ми е Х и съм алкохолик" пред седящите в кръг около него подобно мислещи индивиди.

Вярно е, че годините на Van Hagar донесоха поредица от номер 1 албуми и повечко "зрели" фенове, но в оригиналния си състав групата така или иначе имаше само мултиплатинени и диамантени (над 10 милиона продадени копия) албуми.

Разбира се Van Hagar имаха своите силни моменти, доста силни дори, но те определено не бяха групата, която слиза от сцената to fuck your girlfriend.

Макар и брутално критикуван, албумът с Гари Чероун предложи някои интересни и нехарактерни за групата музикални експерименти и има своето място в колекциите на по-разкрепостените почитатели на групата. Той излезе преди цели 14 години. След това започнахме да чакаме...и чакахме...и чакахме.

Последваха няколко турнета, бомбастични слухове и клюки. И ето, че неизбежното се случи. Това което всеки истински фен на Van Halen винаги е искал, без да се интересува от причините, събрали отново групата в почти оригинален състав. Естествено при Van Halen нещата никога не минават гладко и затова сега го няма Майкъл Антъни.

Талантливият шишко с ужасяващата прическа, брада и смотани дрехи донякъде липсва, но онези характерни високи бекинг вокали присъстват и звучат все така убедително (в албума пише, че ги изпълнява синът на Еди - Волфганг, но съвсем ясно се чува, че на повечето места интервалите са изпяти от Дейв).

'A Different Kind of Truth' е първият албум на Van Halen с оригиналния им вокалист от великолепния '1984', който излезе през....1984-та. В новия има 5-6 парчета, писани между 1975-та и 1977-ма. По онова време те влизат в прочутото демо, продуцирано от Джийн Симънс. (Джийн се опитва да го пласира, но тогава нито една компания не проявява интерес!)
 
'A Different Kind of Truth' донякъде носи атмосферата на класическия 'Women and Children First' (1980). В него няма нищо лъскаво, почти липсва и осезаем кийборд (с изключение на чудесния първи сингъл 'Tattoo').

Това е триумфален водовъртеж от изумителните и рядко предсказуеми китарни изригвания на Еди ван Хейлън, откачените съвършени ритми на брат му Алекс и вокалния лунапарк Дейв Лий Рот. И ако някой смята, че Волфганг ван Хейлън е в групата само благодарение на баща си, нека се вслуша по-внимателно в солидните и доста изобретателни бас линии на "Волфи".

Както винаги текстовете на Рот са забавни и много по-интелигентни отколкото изглеждат на повърхността. Като цяло 'A Different Kind of Truth' е разгромна победа на Van Halen над скептиците и нищо чудно да се окаже най-силният рокенрол албум на 2012-та.

Не бих искал да го чоплим парче по парче, нека всеки сам открие любимите си моменти в него. Моите са 'Tattoo' и 'Stay Frosty'.

Van Halen отново са тук, така че внимавай с бутилките.