Има групи, които са готини, защото звучат като други подобни групи и групи, които са   легендарни, защото звучат като себе си, въпреки или именно заради метаморфозите и експериментите през годините.

Paradise Lost са точно от тях.

Независимо дали са в откровено депешарския си период, продължил около 6-7 години, или в по-почитаното от метълите  останало време от 20+ -годишната им кариера, те няма начин да бъдат сбъркани, независимо от обстоятелствата. Дали ги слушаш на живо, в комфорта на собствения ти хол от скъпата японска уредба, или вятърът ги довява от нечие автомобилно стерео на  опашката за кафе в леденото фестивално утро някъде на гъза на финландската география, гласът на Ник Холмс и виещата се китара на божеството Грег Макинтош ти подсказват, че това е Paradise Lost.

А китара в Tragic Idol не е като да няма – Грег Макинтош и Аарън Еeди са иззидали стена от чудовищен китарен звук, басът на Стийв Едмъндсън тътне зловещо, а Ник Холмс влага особено старание във вокалите.

От първата до последната песен ти е пределно ясно, че това е Paradise Lost и то във великолепна форма.

Чисто условно може да се каже, че Tragic Idol е третият от близката по звучене поредица, започната с In Requiem и доста логично звучи донякъде като продължение на предходния Faith Divides Us, Death Unites Us.

Само дето е по-тежък. И ако в предишните два имаше малко  добавени екстри като тук-там луупове, пиано и оркестър, църковни хорове и други глезотии, то в Tragic Idol звукът е оголен до кокал и ти се стоварва на главата като торба цимент.

Какво можем да очакваме беше загатнато още в Crucify, което най-благородно беше пуснато от Century Media за безплатен даунлоуд преди около два месеца и съответно усърдно завъртяно от рок радиата по света и у нас.

Официалният сингъл Honesty In Death звучи някак подобно на True Belief от класическия Icon, макар че видеото му е откровено тъпичко (последно им по-запомнящо се видео беше The Enemy).

Началото на The Glorious End, пък, звучи абсолютно идентично с началото на Blood Of Another. Не че в това има нещо лошо, просто отбелязвам, пък и парчето е доста добро.

Персоналният ми фаворит е Fear of Impending Hell, което поради някаква причина ми направи впечатление още на първото слушане и така си и остана единственото, което запомних след няколко десетки слушания.

Всъщност, именно монолитността на Tragic Idol може да се счита донякъде за недостатък. Факт е, че ушите ни са разглезени от радиостанциите и сбърканата ситуация в музикалната индустрия, която предпочита да продава сингли в iTunes по долар парчето, вместо цели албуми.

Факт е и че в предпочитаните от мен жанрове все още се продават и купуват цели албуми, но все пак имам нужда да чуя нещо, от което по гръбнака ми да плъзнат ледени тръпки. Нещо, което да ме хване за ушите, да ми се набие в главата и всеки път като го  слушам, да очаквам и знам каква мелодия ще последва, да си го подсвирквам под душа, даже.

А точно това липсва в Tragic Idol.

Безспорно, той е един солиден и много добър албум, с всичките обичани прелести, характерни за Paradise Lost. Може спокойно да се каже, че те най-после са се върнали на пътя, поет с преиздадения миналата година и обичан Draconian Times – даже са пак с тогавашното си лого.

Но докато в Draconian Times има минимум три песни, които в комфорта на хола ти ще те разплачат от кеф, а изсвирени на живо ще ти предизвикат лека тахикардия, то в Tragic Idol няма нито една.