SAINT VITUS е банда, чието име трябва да се пише с главни букви, а в речниците да стои като синоним на думата doom- и като музикален субжанр на метъла, и като понятие за обреченост, психеделична кома и наркотична зависимост.

Причината е, че SAINT VITUS всъщност изобретяват дуум метъла, и то още в края на 70-те, когато техните основни вдъхновители, Black Sabbath, изпадат в дълбока личностна и творческа криза.

Скромната дискография на SAINT VITUS, пръсната в протежение на 32 години се дължи на многото прекъсвания и спорадични събирания, но основният мозък на групата, Дейв Чандлър никога не изоставя напълно проекта.

Така след половин дузина участия по различни фестивали през последните 10 и може би повече години, той решава, че е време за нов албум. Историческите уточнения са важни, повярвай ми, защото 'Lillie: F 65' като нищо може да се окаже последният студиен запис на SAINT VITUS.

За албум, който трае едва 33 минути и е кръстен на някакъв древен осемдесетарски барбитурат, който Дейв и приятелчетата му са друсали на младини, 'Lillie: F 65' е учудващо съдържателен - музикално и концептуално.

'Bleeding Ground' и 'The Waste of Time' са не по-лоши от която и да е класика от легендарния 'Born Too Late'(1986), който само да вметна, въпреки че не е от значение за настоящото ревю, излиза с розово вместо с виолетово лого поради грешка в печатницата и то във възможно най-мачистките времена на хеви метъла.

Освен това сериозно значение има и завръщането на Скот "Уайно"- митологична личност в дуум средите, дори само заради убийствените албуми на The Obsessed, Spirit Caravan, The Hidden Hand и Shrinebuilder.

Уайно, заедно с Ерик Уогнър от Trouble, който вече не е от Trouble, са двамата най-важни вокалисти в американския дуум и мога да хвана бас, че много хора биха проточили лиги при възможността да видят точно тези две банди с точно тези двама вокалисти на съвместно турне. На повече не бихме могли да се надяваме, тъй като оригиналният барабанист на Vitus, Армандо Акоста почина преди две години.

'Lillie: F 65' вече получи първите си похвали в пресата и първите си критики от феновете- както знаем тези две категории никога не се доближават в мненията си.

Истината е, че във време, когато голяма част от рок музиката се е превърнала от питомен домашен любимец за хора без усет за бунт и промяна, SAINT VITUS много адекватно напомнят, че единствения начин да свириш рокенрол е начинът на старата школа, но едно бързо авто сравнение с някогашните албуми оставя днешния на опашката.

Причините са няколко- абсолютната безмилица 'Withdrawal', която на всичкото отгоре закрива диска, размазаният саунд на китарата на Дейв и не на последно място по значение късото времетраене.

Ако успееш да преглътнеш тези неща, ще видиш, че останалото си заслужава до последната нота.

Все пак за нас SAINT VITUS винаги ще останат пичовете, които удряха метъл пред тълпи пънкове и хардкорове, пичовете, които научиха Black Flag да слушат Sabbath, пичовете, които могат да затъмнят яркото калифорнийско слънце с помощта на два- три сто килограмови рифа.

Докато ги има, не бих пипнал нито една от модерните симфонични дуум банди и с двуметрова пръчка, кълна се в Бога.