Историята на Iron Maiden e класическа драма в три действия- възход, падение и възраждане.

В центъра на тази прозаична история е Стийв Харис - човекът с ясна и непоколебима визия, която превърна Maiden в най-великата хеви метъл група сред собствената си генерация.

Харис е твърдоглав, трезвомислещ кокни от работническата класа. Той предвожда групата си от 1975. Неговата група.

Maiden винаги са били и ще бъдат неговата група, въпреки че той няма да ви го каже направо. Делото на живота му, с други думи. Защо тогава му трябва да издава солови албуми, ще попитате?

Отговорът е прост. Това е стратегия за оттегляне. Кратко и ясно. Дните на Maiden са преброени.

Дори да имат желанието да останат с нас, възрастта им няма да позволи да поддържат атлетичното ниво на сценичните си изпълнения. Рано или късно някой ще отпадне.

Тогава Стийв ще има своя British Lion - проект, който от солово начинание все повече се превръща в истинска група, защото наскоро стана ясно, че ще има още албуми под това име. 

В музикално отношение 'British Lion' е почит към любимите банди на Стийв Харис - The Who, UFO, Thin Lizzy и Golden Earring.

Албумът притежава онова определено класическо хард рок усещане, но в същото време не звучи като телепортиран от каменната ера. Не. Въпреки че някои от песните са на 20 години, никоя от тях не мирише на нафталин, може би защото неща като “Lost Worlds”  и “This Is My God”  дължат доста на по-съвременното лице на британския рок като Gun. Това не е проблем.

Проблемът е, че вокалите в 'British Lion' изглежда сериозно поляризират мненията сред слушателите.

РИЧАРД ТЕЙЛЪР притежава един от онези специфични гласове, които намразваш в червата или обикваш веднага. При мен беше първото. Още като го чух, реших, че този пич е съсипал половината песни. Неговият тънък, равен и мек маниер на пеене не можа да ме спечели.

За съжаление,  другата слабост е качеството на по-голямата част от материала. Едва няколко припева са наистина запомнящи се. Няма проблем с това, ако слушаш някоя съвременна тресня, но в песен като “A World Without Heaven”, която чистосърдечно  отива в посоката “1987” на Whitesnake, подобни неща са просто непростими.

В сравнение с мелодичния хард рок соло дебют на колегата му  Ейдриън Смит от 1989 “Silver And Gold”, британският лъв е опитомен и даже безопасен… лъв. Срамота!