Колкото и да обичам Amorphis като цяло и колкото и да харесвам албумите от ерата на Томи Йоутсен – някои повече, други по-малко – е честно да отбележа, че напоследък създадоха у слушателя усещането, че са напипали на работата лекото и на хляба мекото, настанили са се удобно и нямат никакво намерение да мърдат накъдето и да е.

А имаше времена, когато Amorphis не се плашеха да експериментират и бяха сочени сред пионерите в метъла.

Предходният им албум, 'The Beginning of Times' беше много хубав,  но след великолепния 'Skyforger', беше леко разочароващ. С доза притеснение се питах колко още такива подобни могат да изкарат и какво ще правят като им свършат легендите от 'Калевала', която не е чак толкова дебела книга.

Новината, че този път са взели външен продуцент и то не кой да е, а самия Питър Тетгрен даде надежда, че се готви някаква промяна. Новината, че авторът на текстовете Пека Кайнулайнен този път не се е вдъхновил от 'Калевала', а е съчинил цяла история за човек, който бил загубен и объркан, но срещнал мъдреците, които го насочили в правия път, беше второто знаменце, сигнализиращо промяна.

Не че историята е кой знае каква - даже е много изтъркана - но така или иначе тя е без особено значение, защото песните са така разхвърляни, че не може да се каже, че албумът е концептуален. 

Сингълът 'Hopeless Days', който излезе през март и бе завъртян по радиата, не беше обичайната лиготия, която Amorphis пускат за масова употреба и радост на финландските домакини.

На фона на захаросаните 'Silver Bride' и 'You I Need', това звучеше направо обещаващо. В интрото ясно се чува дългата ръка на талантливия Мистър Тетгрен и очакванията логично се повишиха с още няколко степени. Дори бяхме готови да игнорираме последните 15 секунди, които звучаха като Nightwish.
Единственият проблем е, че вокалите са някак постни, особено като се има предвид, че Томи Йоутсен е дяволски талантлив певец. Изглежда Марко Хиетала, който продуцираше вокалите във всички предишни албуми с него, този път ще ни липсва.

Следващото, което чухме, беше първата песен от албума - 'Shades of Grey'. Тя, слава богу, няма нищо общо с  порно романчето с подобно име, а просто прави 'Circle' най-ударно започващия албум на Amorphis от 'Silent Waters' насам.

Като изключим чистия припев и фолк елементите, които звучат напълно типично и обичайно, Томи Йоутсен се зъби и ръмжи, на моменти почти като блек метъл. Любителски клипове от декемврийското турне на групата из родната Финландия показват, че на живо също звучи адски добре.

'Enchanted By the Moon', също официално пусната като видео с текст в YouTube, започва адски обещаващо – със смразяващ кръвта писък, излаяни куплети и, да, разбира се, отново чист припев. Лошо няма, но е адски предвидимо.
 
Дори и "Somebody broke my bones, somebody tore my flesh, somebody broke my bones, somebody crushed my chest“ не звучи много убедително. В края на песента има близо минута и половина самоцелени китара, синтезатор и писъци.

Тъкмо когато си задавах въпроса дали Nuclear Blast не се канят да пуснат целия албум песен по песен преди официалното му излизане, из финландските радиа се завъртя и 'The Wanderer', която според някои е много хубава песен, според други прилича на някаква песен на To/Die/For, а според мен е скучна.

Изобщо няма да се изненадам, ако всъщност точно тя бъде евентуален втори радио сингъл. Безобидна и приятна за слушане, тя ще  допадне на широката публика, която дори не подозира за съществуването на шедьоври като 'Sign From the North Side', 'Sons of Uisliu' и 'Elegy'. Сама по себе си не е лоша, но идва малко в повече.

Всъщност, проблемът е може би в двете балади (условно казано) една след друга в началото на албума (втора и трета песен). Така подредени, те откровено успиват, особено тези, които очакват повечко тресня и крясъци.

Логично обяснение защо песните са в този ред няма. - Със сигурност не следват развитието на историята като в типичен концептуален албум. - Пет от песните са разхвърляни из разните бонус издания и трудно може да се говори за каквото и да е повествование.

Преди 'The Wanderer' се нарежда прелестната 'Mission'. Както повечето песни в албума и тя започва с някакво сравнително дълго подвеждащо интро. След 30-ина секунди минорни пиано и бас, обаче, върховната китара на Еса Холопайнен изригва в една от най-хубавите песни в албума.

В 'Circle' той не използва толкова много от характерните за него дилеи, но специално в тази песен се чуват отчетливо и абсолютно напомнят за албума-шедьовър 'Skyforger'.

'Narrow Path' започва с игрива фолк флейта, после заприличва на келтска мелодия и е общо взето типичната приятна песен на Amorphis, макар че ирландските мелодийки не са   техен специалитет. Тя е най-кратката в целия албум, но припевите идват малко в повече. Ако имаше повече китарно соло като това, започващо на третата минута, щеше да е по-добре.

Най-интригуващата песен на Amorphis в последните няколко години, 'Nightbird's Song', започва пак с 30 секунди интро със силна бас линия, което може да докара очакващите нещо по-различно от балада слушатели до сълзи на пълно отчаяние.

Изненадата идва под формата на бесен рев, ясно различими двойни каси и откровено блек метъл зъбене с елементи на бръснарски ножчета. Преходът преди припева са чисти вокали, но в самия припев Томи Йоутсен реве, сякаш от това му зависи животът.

Флейтата на Сакари Куко, който последно беше работил с Amorphis в 'Am Universum', внася малко лирика, но по думите на самия Еса Холопайнен, тази песен е блек метъл.

Отворете широко прозорците, надуйте я на макс и поздравете съседите!

Щеше да е наистина прекрасно, ако в 'Circle' имаше поне още една песен на Томи Койвусаари, който винаги успява да сътвори редки шедьоври.

'Into the Abyss' започва с неравноделен ритъм, който на българите ни прилича на ръченица. Песента, колкото и да е странно поради заглавието, e изпълнена със светлина и спокойствие, особено на фона на вълненията, предизвикани от предишната.

Китарното соло звучи някак осемдесетарски, но в това изобщо няма нищо лошо. Идеална песен за блажено излежаване на полянка, под някоя шарена сянка.

Спокойствието приключва бързо с изначалния рев на вече споменатата 'Enchanted By the Moon', само за да бъде възстановено със затварящата 'A New Day', която излъчва  оптимизъм и радост от живота. Ако не беше великолепната втора половина на песента, в която Сакари Куко ни връща към вълшебната атмосфера на 'Tuonela', щях да я отпиша като изключително досадна.

Като цяло, 'Cicrle' е един много хубав албум, но тези, които са очаквали някакви съществени промени и радикално развитие (или пък връщане към стила отпреди 20 години), ще останат разочаровани.

Както и повечето други албуми на Amorphis, с този също е нужно малко повече слушане, за да бъдат напълно оценени. Но от друга страна, е поредният вече доста предвидим албум.

По всичко личи, че Amorphis са си напипали успешната формула и нямат намерение да напускат зоната, в която се чувстват толкова удобно. Нищо лошо, но можеше и по-добре.

Което пък води към бонус изданията. Принципно пускането на диджипак версия с една допълнителна песен и японска версия с бонус не е някакво необичайно явление.

Но пет бонус песни, разхвърляни из куп версии, е доста странно, особено като се има предвид, че албумът се състои от едва девет песни – най-малко в дискографията на Amorphis.

Простата аритметика сочи, че Amorphis не са счели за достатъчно добри една трета от записаните песни. Всъщност сред тях има поне две, които са напълно достойни за "официалния“ албум, а останалите също изобщо не са за изхвърляне.

Включително и тaзи, която толкова напомня на Hypocrisy.

Може да прозвучи цинично, но по-логичното обяснение е, че Nuclear Blast са се полакомили за още кинти и са решили да пуснат една трета от албума из разни бонус версии и силно ограничени регионални стрийминг услуги и японския iTunes, от който, разбира се, останалият свят не може да си пазарува, даже и да иска.

А и рано или късно, тези версии ще се появят тук и там из интернет, напълно безплатно при това.