Какво по дяволите очакваше? Едва ли има друг албум, който да е толкова предвидим и логичен резултат от начина, по който е създаден.

Спомни си – още когато BLACK SABBATH започнаха да работят по записа заедно с Рик Рубин, музикантите разказваха как продуцентът ги е събрал, пуснал им е едноименния им дебют и им е казал:

"Слушайте го, представете си, че е 1969-а, току-що сте сътворили това и сега обмисляте следващия си ход."

И '13' е точно това – колекция от песни, които метъл бащиците можеха да напишат преди 40 години и да ги издадат вместо 'Paranoid'.

Сякаш някой е пуснал първите шест плочи на Sabbath през шредър и после от парченцата е сглобил новите песни.

Отварящата 'End of Beginning' опитва да възкреси мракобесната атмосфера на едноименното парче от първия албум; сингълът 'God Is Dead?' девет минути се движи успоредно на границата, отвъд която би се превърнал в 'War Pigs'; 'Zeitgeist' звучи като опит да се напише наново 'Planet Caravan'; в 'Age of Reason' основният риф е постлан със синтезатори и напомня на заигравките с прог-рок от 'Sabbath Bloody Sabbath', преди едно 'oh yeah' да върне лентата към 'N.I.B.'.

Гигантски рифове на Тони Айоми, напоени с отчаяние вокали на Ози Осбърн, злокобни бас линии от Гийзър Бътлър и надъхано изпълнение на барабаните от Брад Уилк, който свири сякаш цял живот е искал да е Бил Уорд.

Класическите SABBATH, които звучат като класическите SABBATH. Едва ли някой се е надявал на друго, нали?

И все пак албумът има собствена физиономия. Ози има свои вокални линии, а не пее по рифовете на Айоми като през 70-те. Също така при тогавашните SABBATH има лъчи светлина, разрязващи повсеместния мрак.

Тук обаче те липсват. Дали защото '13' се ражда в епоха, в която доминиращите в културата тонове и настроения са по-черни от всякога, или защото покрай историята с рака на Айоми на него не му е било до приповдигнати песни, но резултатът е категорично най-мрачният, тежък (не само звуково) и наситен с безнадеждност запис на BLACK SABBATH в цялата им история.

И когато идва краят на финалната 'Dear Father' – в който чуваш същия дъжд и злокобен камбанен звън, с който през 1970-а започва всичко – разбираш, че с '13' кръгът се затваря.

Този албум не е завръщане. Той е надгробна плоча. Най-величествената възможна.