Неписаното правило гласи, че когато една банда се раздели на две (или повече) банди, носещи същото име, това официално е дъното в нейната кариера. GREAT WHITE и L.A. GUNS са само два от примерите в тази посока.

Има и още, но не искаш да си ги припомняш, повярвай ми.

Вътрешното напрежение в QUEENSRYCHE започна много преди уволнението на Тейт през 2012, 9 години по-рано, ако трябва да сме точни, когато китаристът Майкъл Уилтън нарече албума 'Tribe' (2003) “изтъркан“, а после добави, че предпочита групата му да се върне към енергията на ранните неща, вместо да гледа безпомощно как се превръща в уморена и застаряваща атракция за възрастни.

Терапията включваше странични проекти, солови албуми и даже опит за рециклиране на могъщия концептуален призрак на 'Operation Mindcrime' с втора част, но изглежда нищо не помогна.

Днес лагерът на Уилтън, Джаксън и Рокенфийлд е в спор с този на Тейт за марката QUEENSRYCHE.

Всеки се опитва да докаже валидността на своята теза както може, затова и двете страни бързат заедно с кирливите ризи да изкарат и по един нов албум.

Тейт създаде армия наемници, между които Руди Сарзо, Саймън Райт, Глен Дроувър и дори си осигури гост участие от бившия PRIEST - Кенет Даунинг, но в резултат - албумът 'Frequency Unknown' (2013) само затвърди подозренията на дългогодишните фенове, че през последните години QUEENSRYCHE са се превърнали в превозно средство за идеите на вокалиста си.

Другата версия на групата продължи с нов вокалист - Тод Ла Тори, чието име преди беше свързвано със същия пост в CRIMSON GLORY.

Съгласен съм, че това са отегчителни уроци по история, но нямаше как да минем без тях. Не и в тази ситуация. И така, какво представлява новия едноимен албум? Накратко казано, това е най-добрата музика, излизала под името QUEENSRYCHE от 1994 насам, т.е. от 'Promised Land'. Само 35 минути, вярно е, но за сметка на това всичките 11 песни, ако включим в тази сметка  мрачното технологично интро 'X2' и интерлюдията 'Midnight Lullaby', се опитват да застанат до заглавията от класическия каталог на групата и много често успяват.

Интересното в случая е, че Тод Ла Тори има участие в писането на цели 8 парчета, като 'Where Dreams Go To Die' e в съавторство с другия младеж в бандата, китариста Паркър Лундгрен и ветерана Майкъл Уилтън.

След казаното по-горе е нормално да очакваш доказателства. Ще ги намериш още с първото завъртане на албума.

Ако 'Vindication', 'Don’t Look Back' и евентуално 'Fallout' циркулират около периода между 'Rage For Order' (1986) и 'Operation Mindcrime' (1988), то 'In This Light' диша въздуха на 'Empire' (1990).

В същата песен около 29-та секунда ще чуеш думата “unafraid”, изпята по начин, който си мислех, че е възможен само за Рей Олдър от FATES WARNING.

'A World Without' и 'Open Road' категорично се отнасят към ерата на 'Promised Land' (1994).

Едноименният QUEENSRYCHE не е напълно безгрешен албум, но една голяма стъпка в правилната посока, която на този етап има нужда да бъде последвана от следваща, още по-категорична. Съдебният спор няма да реши проблема с изгубеното доверие. Единственият начин е добрите албуми в дискографията отново да станат повече от посредствените.