Новият албум на БРУС СПРИНГСТИЙН всъщност не е нов и това е най-първото нещо, което трябва да знае всеки, когато си пуска 'High Hopes'.

Върху него няма жълта предупредителна лента с надпис “Внимание, кавъри и неиздавани стари парчета!”, но още след първите няколко песни става ясно, че осемнадесетият студиен проект на СПРИНГСТИЙН не се придължа (а и няма как) към конкретен стилистичен или тематичен тон. Това не е чак толкова лошо, но отчасти ще превърне това ревю в биографична справка.

И така, историята на 'High Hopes' започва през декември, 2012, когато Босът се обажда на продуцента си Роб Аниело с идеята да издаде колекция от стари песни, съществуващи предимно под формата на демо записи. Това се случва в средата на 'Wrecking Ball Tour', което само по себе си сериозно затруднява звукозаписните сесии.

Общо 20 песни са записани в различни студиа в САЩ и Австралия, като от тях отпадат цели 8, между които някои от най-любимите на Аниело. Оригиналите са предимно от периода 2002-2008 г.

Въпреки всичко казано дотук, 'High Hopes' няма амбицията да бъде компилация от изгубени хитове. Този албум е непостоянен, неравен и на моменти дори труден за слушане.

Отчасти това се дължи на непрекъснатите смени в настроението, но в други случаи усещането идва от претоварващата китара на Том Морело (RATM), който замени Стивън Ван Зандт в австралийското турне през 2012 и взе участие в записите на осем от парчетата. Нещо повече, според СПРИНГСТИЙН, именно Морело стои зад вдъхновението му да издаде 'High Hopes'.

Това става очевидно още с първата, едноименна песен. Тя е на Тим Скот Макконъл, но Босът проявява интерес към нея още през далечната 1995. Тогава тя така и не си намира място в планувания Greatest Hits албум, но днес, с помощта на Морело, тя става сингъл.
 
Другите два кавъра са 'Just Like Fire Would' на австралийската група The Saints и 'Dream Baby Dream' на прото пънк дуото Suicide.

Най-здравите удари в този диск са три - 'Harry’s Place'- продуцирана от Брендън О’ Брайън, в която Морело презаписва китарната част, но саксофонът си е на покойния вече Клерънс Клемънс.

После идва ред на 'The Ghost Of Tom Joad' и безпогрешната аналогия с 'Гроздовете на гнева' на Стайнбек, а накрая, но не на последно място по значение е 'Hunter', в която сентиментът на СПРИНГСТИЙН към една лична трагедия, случила се преди много години във Виетнам, е на буквално на милиметри от начина на изразяване на Боб Дилън.

Някои със сигурност ще решат, че този албум е ненужен, други вече го наричат комичен, трети не са съгласни с работата на Том Морело, така че със сигурност 'High Hopes' вече се нарежда сред най-противоречивите творби на СПРИНГСТИЙН, но ако оставим настрана мрънкането и възгласите, единственият правдив съдник на Боса си ти, неговият фен, последовател и верен слушател.