Бог е свидетел, че Вини Пол трябваше да преодолее доста гадости, откакто брат му Даймбег Даръл бе брутално застрелян на сцената преди три години, но сега се завръща, екипирал новото си начинание с помощта на хора от Mudvayne и Nothingface. Hellyeah може и да е супергрупа, ако имаме предвид чисто техническите параметри на създаването й, но искрено се съмнявам, че някой очаква от тях да бъдат следващата чудодейна Pantera. И те не са. А онези времена отдавна са минало. Точно затова сравненията биха били загуба на време. Те са просто Hellyeah. Имат запъхтени брейкове, дръминг, от който падат ченета, и честното поведение на зрели мъже. Имат си собствено лице, а това значи доста много днес, нали? Забележително е как всичко в този дебютен албум е постигнато с простичка и праволинейна структура. Някои от вас може и да не са особено сигурни какво да изпитват към диска заради вече споменатите по-горе ненужни, но неизбежни сравнения с Pantera и/или Damageplan, но веднъж завъртян в уредбата, всяко резервирано отношение остава настрана. От отварящата едноименна песен "Alcohoulin' Ass" и "Rotten to the Core" та чак до "Nausea", този албум постоянно надгражда върху енергия, вследствие на която кървят носове и се чупят глави. А и Чад Грей върши страхотна работа с вокала си. Незначителни забележки могат да възникнат по отношение на посредствените сола, но нека пак да си го кажем - групата очевидно не се опитва да впечатлява със сложни идеи. Това е по-скоро мощна заявка за бъдещи намерения, така че усили и просто се забавлявай.