Ей това е класически пример как един мокър сън на ъндърграунд банда може да стане реалност. Sanctity, които доскоро бяха никои в огромния свят на музикалната индустрия, изведнъж не само бяха признати за “яки” от хора като Мат Хийфи (Trivium) и Дейв Мъстейн (Megadeth), но и взети на борда за грандиозния Gigantour, а Roadrunner любезно им предложиха договор. С такива познанства не ти трябва да си губиш времето в мръсни студиа - тръгваш направо към албума и прескачащ всички гадости, които останалите са обречени да преглъщат десетилетия наред, тъй че въпросът тук е: мислим ли, че такава група може да бъде устойчива в успеха си? Честно казано, трудно е да се каже. Няма сигурност в тая работа. Единственото, в което съм убеден, е, че Sanctity заслужават вниманието, което им се оказва. Поне засега. Защо ли? Ами защото, пичове, те просто къртят! Не е тайна, че в последно време точно този полу-олдскуул, полу-нюскуул метъл придоби значителна популярност и легионите от чираци нарастнаха до такава степен, че някои от тях вече докарват жанра почти до ръба на мейнстрийма. И въпреки че “Beneath the Machine” е убийствен старт за дебютен албум, почти веднага става ясно, че Sanctity са втора генерация Trivium. Ако песни като “Road to Bloodshed” и “Laws of Reason” не са достатъчно убедителни, най-доброто доказателство се намира в средата на записа и се нарича “Zeppo” - вероятно най-доброто попадение в целия диск. Sanctity някак напомнят на онези шредърски метъл банди от втората половина на 80-те години и това добавя още позитивни емоции към тях от моя страна. В крайна сметка, “Road to Bloodshed” е един зашеметяващ дебют на група, устремила се към върха. Първата стъпка е Download Festival тази година, така че покажете уважение.