Последните две години, според самата банда, са били нещо като непрекъсната битка за Funeral for a Friend. Малко след излизането на последния им албум, “Hours”, тези безспорно креативни момци от Уелс трябваше да понесат множество психоогични травми и дълбоки разочарования вследствие на американското си турне. Не е тайна, че за британските банди винаги е било трудно да правят концертчета в щатските кръчмета, но сега изглежда, че това точно е точката на пречупване за мнозина. Е, FFAF оцеляха. Нещо повече - записаха чисто нов албум, и то вероятно най-добрия в цялата си кариера. Първото нещо за отбелязване в него е колко освободено и лежерно звучи дискът - без капка напрежение, което е малко странно за запис, който претендира да се занимава с всякакъв вид фобии и страхове на почти концептуално ниво. “Into Oblivion (Reunion)”, например, е за аквафобията (страх от водата), но ако пренебрегнеш текста и слушаш само музиката и вокалната линия, песента си е хубав стадионен рок. Въпреки това, всяко изречение звучи като заявка. Името на парчето може да навежда на мисли за страшни гмуркания в тъмни води, но още от началните бийтове до трогателното извайване на мелодичната линия, със сигурност няма да останеш с впечатлението за група, която потъва. Чисто в жанров аспект, не мога да се отърва от усещането, че FFAF най-сетне са преодоляли емо-рамката, в резултат на което са направили много мащабен опит за влизане в света на истинската рок музика. Този нов опит, обаче, не самохвалства, защото очевидно бандата много добре познава собствените си възможности и се наслаждава да експериментира с помитащи идейни струи, като съвсем умишлено ги понася отвъд ясните стилистични граници. Едно от най-големите предимства на този албум пред предишните е, че някак успява да анализира собствените си корени и източници на вдъхновение. Като цяло, “Tales Don’t Tell Themselves” заслужава внимание и възнаграждава всички положителни очаквания.