Като изключим King Diamond, много малко имена могат да се разминат с повтарячески концептуални албуми, без да бъдат охулени. Положението тук е, че или го обичаш, или го мразиш. Среден път просто не съществува. Неговите фенове са толкова фанатични, че понякога създават впечатление на хора, които не се интересуват от нищо друго, освен от King Diamond и Mercyful Fate. Веднъж въвлякъл се в неговите дискове, можеш лесно да разбереш тази позиция. Кинг Даймънд, като индивид, лидер и на последно място (но не и по значение) виртуален писател на ужасите, е напълно способен да създава паралелни кошмарни светове, много от които истински и живи като халюцинации. Така той успява да събира армии от верни последователи, които искат още от същото. Това е феномен без успешни еквиваленти в света на музиката, сравним единствено с маниакалната пристрастеност на феновете на Стивън Кинг. И ето го - новият албум на King Diamond, “Give Me Your Soul... Please”. От литературна гледна точка, сюжетът му е по-прост и праволинеен от предишния, “The Puppet Master”, и в същото време - малко по-мъгляв, особено в края. Това отново е история за обитавана от духове къща с трагично минало и за самия Кинг (Даймънд, не Стивън - б. р.), който е важна част от случващото се. Това му дава огромната свобода (и удобство) да разказва историята предимно в 1 л. ед. ч. и само от време на време да се превъплътява в някой от останалите герои. Накратко, откачен баща убива децата си - момче и момиче. Не успявайки да намери покой, духът на момичето търси невинна душа, с която да измами висшите сили на отвъдното, незнайно защо решили, че брат й се е самоубил и вместо да го пуснат с нея в рая, искат да го изпратят в ада. Невинната душа се оказва Кинг... Това определено не е най-добрият сюжет, на който е способен датчанинът. Същото важи и за музикалната част. Въпреки че песни като “The Never Ending Hill”, “Shapes of Black” и “The Floating Head” блестят с обичайната епична величавост и има няколкото наистина странни, но красиви вокални експерименти в “Pictures in Red”, повечето останали парчета, например “Cold As Ice” и “The Girl in the Bloody Dress”, едва достигат непобедимите стандарти на “The Puppet Master”, а какво остава за класиките в творчеството по отношение на обитаваните от духове къщи “Them” и “Conspiracy”... Така или иначе, брилянтната работа на Анди Ла Рок понякога дори спасява албума. Що се отнася да Кинг, от деветдесетарския “The Graveyard” насам, той определено все повече изоставя пронизителните писъци, наблягайки за сметка на това на откритието си да пее в ниския регистър, което, ако трябва да бъда честен, е още по-страховито аудио изживяване. В този албум има толкова много версии на гласа му, че дори когато унгарската певица Ливия, позната ни и от “The Puppet Master”, превзема последното парче (“Moving On”), пак не сме напълно сигурни дали това не е всъщност Кинг, минал междувременно през операция за смяна на пола. Накрая, това е приличен албум - един от най-добрите в класическия метъл за тази година, поне дотук, но не е най-доброто, на което Кинг Даймънд е способен.