Въпреки че притежава много повече мелодика от предшественика си, новият албум на As I Lay Dying е мощен и ударен. По принцип, мразя да пиша ревюта, засягащи всяка една песен, защото ми се струват досадни, но този път е най-правилното нещо, което мога да направя, защото “An Ocean Between Us” притежава повече от едно измерение и за мен това е знак за бъдеща метаморфоза. Интрото “Separation” започва бавно, с нещо като винилови пуканки и меланхолични китарни акорди. Очакванията за бомбастични взривове се оказват напразни, понеже вокалите в “Nothing Left” влизат напълно безшевно - без учудващи брейкове, без нагряване, без търсене на контраст. Още от това първо истинско парче човек би могъл да каже, че AILD очевидно са се опитали да изкарат албум в духа на последните неща на In Flames. Тази тенденция продължава и през следващите песни - едноименната и “Within Destruction” - като при втората излиза на показ малко повече американско хардкор отношение, но музиката все пак е изсвирена доста шведски, съдейки по похватите. Ето го и “Forsaken” - напълно скандинавско парче. Мирише на зима, сняг и тъга. Това е и точката на пречупване в този албум, защото, без значение как ще се стараят AILD да се върнат към бързите и брутални ритми в следващата двойка песни, някъде в ума ти нещата вече са ясни. Да кажем, че оттук нататък вече си предубеден. “I Never Wanted” и “Wrath Upon Ourselves” прибавят масло в огъня. Странно е ,че последната композиция, “This Is Who We Are”, изобщо не е толкова епична, че да може да затвори последната страница със стил, освен може би последните петдесетина секунди, накиснати в атмосферично пиано. За мен най-слабото звено в AILD винаги е бил посредствено дерящият се вокал, който почти ми разрушава кефа от слушането, но за радост, в новия албум има истинско пеене (макар качеството му да е средно) и затвърждаване на стила... ако изобщо можем да твърдим, че този стил е техен, разбира се.