Добре си спомням колко величествено бе аплодирана тази група в зората на т. нар. NWOAHM преди 4 години. Журналистите едва устояваха на изкушението да наричат Atreyu “новите Bad Religion с китари от ерата на “Powerslave” на Iron Maiden и вокали тип Vision of Disorder”. Когато изкараха “The Crimson”, изглеждаше, че никой не е способен да ги спре по пътя им към върха. Но някой все пак го направи. Предполагам, това бяха самите те. Вместо да използват възможността, дадена им с желание от фенове и медии, Atreyu обърнаха другия край, зарязвайки псевдо-готик визията на “The Crimson”, като я нарекоха “нещо, което не е наше”. Положението е мъка, когато да пееш за скъсани гимназиални връзки и това колко нечестни могат да бъдат родителите е единственото, което минава за емоционално тия дни, но пък Atreyu не са саундтрак към типичния американски тийн-филм. Те се опитаха да избегнат нещото, което създадоха като архетип в миналото си и, както често се става в такива случаи, се пльоснаха по дупенца с албума от 2006 “A Death Grip on Yesterday”. Скараха се и със съседите си и сегашни суперзвезди Avenged Sevenfold и по едно време изглеждаше, все едно нашите герои от Хънтингтън Бийч летят надолу по-бързо от камък, хвърлен от последния етаж на небостъргач. Сега, след безполезното издание на Victory Records от миналата година, смехотворно наречено “Best of”, Atreyu имат нов дом, Roadrunner, и нов албум. Следва ли да се разделим с паричките си за него? Отговорът е по-скоро да, но бъдете внимателни, защото това не “The Crimson #2”. “Lead Sails Paper Anchor” е опит за достигане на позитивното, обръщащ целия диск в някакъв класически вид рок музика без емо/скроймо взривове. Това е смела стъпка напред, защото, вместо да се метнат на поточната линия, те избраха да скочат от нея с риск да свършат задушени от вдигнатата пепел. Така правят лидерите. С новия си албум Atreyu могат бавно да възвърнат позициите си в сърцето ти, но достигайки до него по съвсем различен път...