Да си го признаем - в Avenged Sevenfold няма нищо сложно. Това е просто комерсиален радио-ориентиран рокенрол. Леки забежки към Metallica, дебели парчета от китарните работи на Guns N’ Roses, резени от галопиращия ритъм на Maiden и може би леки намигвания към Bad Religion - ето ти ги и Avenged Sevenfold. Е, не е толкова лесно, разбира се... На съвременната музикална сцена тотално й липсва тръпката на времето, когато днешните рок денозаври са били необуздани младежи. Оказва се, че Avenged Sevenfold запълват огромни дупки във вкусовете на хората. Това е повече от очевидно - все пак, от метълкор типажи с очна линия еволюираха до стадионни рок звезди. Може и да не свирят скоро на стадиони, поне не и в Европа, но вече са такива. Държат се като такива, говорят като такива и най-вече пишат песни като такива, а това е направо удивително. Съвсем пресният едноименен албум не е просто стъпка напред. На моменти той е преживяване, благодарение на което не можеш да си вдигнеш долната челюст. И като музика, и като продукция. За някои хора това е изненадващо добър диск, дошъл от младежи, изглеждащи като кръстоска между селтаци, блъскащи в кварталния фитнес, и направи-си-сам последователи на Motley Crue. Епоси като “Critical Acclaim” и “Almost Easy” са едва началото. “Afterlife” пък е парчето, което убива предразсъдъците от упор. Като цяло, този албум може да те направи изключително щастлив или да те отчае до смърт, но за мен това е не само едно от най-добрите попадения за тази година, но и най-хващащият материал, който съм чувал от дълго време насам.