Първият ти сблъсък с Coheed and Cambria може да ти докара смесени чувства. Объркването често идва от гласа на Клаудио Санчез, но под повърхността има и други странности като поп ритмиката, постоянните смени на темпото и галопиращите ритми, които иначе претендират да приличат на добрия стар прог рок от 70-те. Новата и всъщност последна глава от обширната космическа сага по мотиви от комиксите “Amory Wars”, които Санчез издава, със сигурност е по-опростена като подход и по-фокусирана в крайната цел, но като цяло все така страстна в изказа като предшестващите я албуми. В мислите ми се появяват нежелани, но подсъзнателни сравнения с Pink Floyd и The Who. Други части на епоса пък напомнят на модерни банди като Muse. Нищо чудно, че от време на време C&C звучат като предизвикателство както за старите рок фенове, така и за новата генерация от емо хлапета. Групата просто отказва да влезе в каквато и да било категория, което прави нещата още по-сложни. Признавам, че да ревюираш този албум (не, няма да напиша това заглавие пак) е трудна задачка. Да копираш вокалите на Rush, тръпката на Zeppelin и отнесената атмисфера на Pink Floyd, от друга страна, изглежда лесно през 2007 г., но за да докараш тази работа до класациите, се изисква ясна визия и кураж. Всъщност, не само ретро турбо рифовете на билбордския катерач “Running Free” (със запомнящото се о-о-о-о) могат да те накарат да се разтанцуваш за няколко минути. C&C правят много финтове в диска и почти никой от тях не може да се окачестви като лош. Вероятно все още не разбираме докрай техния гений... ако го имат.