Малко вероятно изглежда с този албум Крис Корнел умишлено да е искал да каже сбогом на рокендрола, но се страхувам, че крайният резултат ще накара много рок фенове да обърнат гръб на 'Scream'. Първото нещо, което забелязваш, когато си пуснеш диска, ама наистина най-първото, въобще не е гласът на Корнел, а чистичката, спретната и шлифована продукция, толкова типична за Тимбаленд. Второто нещо е поп уклонът на песните, почти в стереотипа на «ЕмТиВи». И накрая третото нещо е забележителният глас на мистър Корнел, който в повечето случаи се извисява в една доста странна бленда над всичкия този комерсиален музикален фон. В това няма нищо чак толкова лошо, ако не беше много... странно. За да разберем 'Scream', ще трябва да поразровим малко. Ако трябва да сме честни, никой от нас не очаква от Крис да носи същата млада и наранена поетична душа, която притежаваше в Soundgarden. Не очакваме и да се завръща към руините на Audioslave, но докато първият му албум 'Euphoria Morning' беше произведение на изкуството, то вторият, 'Carry One', беше леко грозноват. Не толкова, колкото новия, ще кажете, но дали наистина, ама наи-и-и-и-стина 'Scream' е чак толкова лош? След като го слушах половин дузина пъти, трябва да кажа, че не е. Очевидно е, че за Корнел дните на бунт и тревога са приключили отдавна и днес вероятно той има нужда да бъде приет насериозно от една по-масова, по-широка аудитория. В това начинание му помагат добрият външен вид и безусловният музикален ресурс. Освен това Тимбаленд много убедително изкарва напред скритите /но винаги очевидни/ Ар Ен Би вокални таланти на Крис. Песни като 'Sweet Revenge' и 'Watch Out' доказват какво се опитва да направи дуетът Корнел/Тимбаленд. Понякога този подход върши работа ('2 Drink Minimum'), понякога-не ('Time'). Всички знаем, че Тимбаленд е добър в изпомпването на хитове, но понякога започваш да се питаш не е ли малко прекалено всичко това. В края на краищата, подозирам, че рок феновете, които не обичат поп музика под никаква форма, няма да останат доволни от този диск. Подобно на предишния, настоящият албум поставя Крис Корнел по-близо до Джеф Бъкли, отколкото до Кърт Кобейн и маха за сбогом на всички илюзии, че нещо може да се върне назад- било то грънджа или възрастта.