Saxon са абсолютни метъл ветерани и издаването на нови техни записи се следи с особен интерес в последно време - не само, защото са започнали кариерата си преди 30 години, а защото все още са активни и продуктивни, записват неуморно и не забравят феновете си, обикаляйки целия свят. “The Inner Sanctum” е поредното доказателство, че британците нямат намерение скоро да слизат от сцената. От чутото, обаче, остава неприятното усещане, че трябва да го направят. Може би защото не сме 1977 г. или защото публиката е станала доста по-взискателна към метъла като цяло, но този албум звучи някак смешно и не на място през настоящата година. Биф Байфърд пее добре - както умее и както го е правил десетилетия, но участието му в новите песни е доста вяло и еднообразно. За неприятното усещане след изслушването на всяко парче допринасят най-вече клишираните хеви метъл мелодии, плитките текстове и опростената музикална конструкция куплет-припев-соло-куплет, която може преспокойно да бъде чута не само в старите издания на Saxon, но и в безброй други записи. В “The Inner Sanctum” има и няколко зарибяващи момента, но цялостното впечатление е по-скоро дразнещо. Този диск е неоспоримо доказателство, че времето, в което Saxon са били по-популярни и търсени от самите Iron Maiden, е безвъзвратно отминало. Докато първите се опитват да ни впечатлят с протяжни балади като “Red Star Falling” и постни инструментални пасажи в песни като “Let Me Feel Your Power” и “I've Got to Rock (to Stay Alive)”, то другите, година след година, правят все по-големи и успешни турнета и издават смайващо добри албуми. Трудно ми е да предвидя бъдещето на Saxon. Единственото, в което съм убедена, е, че скоро ще минат през България за пореден концерт. Съмнявам се, че в по-големите от родината ни държави са по-радушно посрещани и получават любов като тази, която всеки път им засвидетелстват верните им български фенове. Уви, “The Inner Sanctum” сигурно ще изненада неприятно дори и тях.