Ясно е кой е най-подходящият месец, в който да излезе нов албум на Novembre. Времето е студено, сняг замрежва очите ни от време на време, а музиката е в синхрон със свирепия вятър навън. В общи линии, от тази банда може да се очаква всичко, но в случая няма особени изненади и това сякаш буди леко разочарование. Материалът е пипнат, има своите достойнства и успява да задържи вниманието и след първото завъртане на диска, но не е нищо особено, реално погледнато. Вярно, в “The Blue” са събрани доста от любимите стилове за експериментиране на италианците, но проблем все пак има... Със залъгващо спокойна акустична китара се дава началото на “Aenemia”, след което усещането от музиката става по-скоро неспокойно и мрачно. Ноемврийско настроение владее тази посиняла от студ картина. Ледени късове се разбиват на безброй кристали от мощния рев на Кармело Орландо, а след секунди се разтапят в превъплътилите се в умиротворение спокойни напеви. Подобно действие се повтаря многократно във всеки мини-епизод от поредицата - “Cobalt of March”, “Bluecracy”, “Iridescence”... Няма особено разнообразие и всичко е обединено от депресираща нотка и дуумаджийско отчаяние. Въпреки професионализма в направеното, има разочарование заради липсата на нови похвати. И след месеци ще е приятно да си пуснеш този албум, но това не го прави достатъчно добър. Дали причината е, че музикантите вече нямат желание за промяна, дали е избързване със записването на албума, дали е изчерпана креативност в състава... Трудно е да се намери еднозначен отговор, но дори и той не би могъл да промени действителността: “The Blue” е тъжен, зимен и смразяващ - не със своята уникалност, а с учудващото си еднообразие.