Джо Сатриани е един от малкото китаристи, успяващи да не загубят мярката във всичко, с което се занимават. Независимо в какви проекти е участвал маестрото, нещата винаги са направени с финес и без чупки и стойки. Новият му албум е 12-и по ред и носи безумно име “Professor Satchafunkilus & The Musterion of Rock”, около което успя да се заформи голяма дискусия. В тон с мрачната обложка, цялостното настроение на записа може да се определи като минорно. Повечето песни са среднотемпови и подчинени на фънкарското звучене, което в последно време е завладяло учителя Джо. Изключение прави химновата “I Just Wanna Rock”, която лесно може да ви накара да си тактувате енергично в ритъм. Като цяло, дискът не е изненадващ. Добре запознатият Сатриани-фен ще остане доволен от перфектно балансираната китарна смес, която и този път е замесена с помощта на мелодична ритъм секция. За отбелязване е и присъствието на акустична китара - нещо нетипично за творчеството на музиканта досега. “Andalusia” лесно може да бъде объркана с фламенко, ако не беше втората й част, в която Джо не забравя да демонстрира (като за последно парче в албума) на какви фокуси е способен, когато става въпрос за електрически инструмент. Без притеснение мога да призная, че за “Professor Satchafunkilus..." ми е толкова трудно да пиша, колкото бавно прочитам без грешки и заглавието му. Всичко хубаво, което може да се каже за Сатриани, вече е казано. Всякакви критики пък звучат несериозно, при положение, че си говорим за едно от най-значимите имена (ако не и най-значимото) сред световните китарни майстори. Джо Сатриани за пореден път ни показва различно свое лице, което със сигурност ще накара мнозина да си сверят часовника към актуалната за него фънкария, а това, само по себе си, е значимо постижение.