През последните десетина години Ози доста усърдно и успешно осра сянката, която името му хвърля върху рок културата. То не бяха изцепки на съпругата му, срещи с Буш, риалити шоу, безумни кавъри, ами и при всичките си "изяви", Бащицата се държеше като сенилен пенсионер. Сега, на стари години, реши да види може ли говното да бъде изпрано с шепа черен дъжд. Като заклет Озигофрен и пОЗследовател, казвам, че може, но като фен на рока, “Black Rain” ми иде леко постен. Отсега ви казвам - ако искате класически и техничен рок, не го търсете в този диск, но ако нямате против да чуете Иконата с обновен репертоар, дайте ухото насам. Няма да боли. Десетте песни в “Black Rain” представляват осъвременен прочит на металния рокенрол, т.е. без помпозност, много сола и музикантско перчене - само директен рок. Няма ги характерните за 80-те години изненадващи преходи на барабаните и разнообразните бас линии. Майк Бордин (екс-Faith No More) и Роб “Бласко” Никълсън (свирил с Роб Зомби) просто поддържат ритъма. Следват се днешните тенденции в стила, като акцентът пада върху рифовете и тежкото звученене на китарата. Личи си почеркът на Зак Уайлд в писането на по-голямата част от песните, тъй като китарните пасажи в много от тях силно напомнят на звученето на предвожданата от него банда, Black Label Society (особено в “I Don’t Wanna Stop”). В текстовете Ози обяснява, че съвсем не му се мисли за пенсия и категорично заявява: “I’m Not Going Away”. И така, парче след парче, следват хубави, метални рифове (ех, този Зак!), леко скучновати композиции и осбърнови изповеди. Наболялата в световен мащаб тема за войната не подминава и вечния madman, който още в заглавната песен показва, че “War Pigs” е съвсем актуална и днес. “Lay Your World on Me” е по-слабата от двете балади в диска, докато “Here for You” е чудесен спомен за прекрасните “So Tired” и “Road to Nowhere”. Зак свири едно от най-хубавите си сола в нея и, наред с “Countdown’s Begun” (може би парчето, което най-много заслужава да бъде наречено “типичен Ози”) и първите две песни в албума, е една от причините той да ми хареса достатъчно, че да си го пускам по-често. На прага на 60-ата си годишнина, Ози Осбърн дава повод да се замислим преди да го отпишем от сцената на рока. Да, от години случаите, в които се спрягаше името му, не го представяха в най-ласкава светлина, но можем да му простим. Нали той сам си признава: “After all, I’m still crazy!”