Лято. Жега. Тегнат мързел и умора. Една муха пъпли безразлично по кирливото бюро, лепкавият ми гръб се подпира на дървената облегалка на стола, а от колоните на компютъра Изи Страдлин лежерно опъва струните и припява гаражен рокенрол с циничен непукизъм. Ако в момента ви е топло и ви мързи да си помръднете клепачите, представете си какво е в Маями! Съвсем логично, такова е и името на новия албум на бившия китарист на Guns N’Roses. Песните носят наперено неебателния дух на горещия американски мегаполис. Нали се сещате - плажове, сърфисти, наточени и неестествено руси мадами с големи изкуствени цици, топли, влажни вечери, алкохол, румба, лъскави мафиотчета, гета и тонове субкултурно вдъхновение за един рокенрол музикант. Още с първото парче, посветено на Тихуана и пияните бандити, става ясно каква частица от креативното ядро на Guns е бил Изи преди да си бие шута от групата. Песните са нахални, непукистични и изпълнени с лекота и безхаберие. Как звучат ли? Като типични американски мелодии от тузарските курортни щати, изсвирени с китара, хармоника, пиано, бас и барабани, но без кънтри привкуса от предишните солови изяви на Изи. Изи пее както винаги - задоволително за непретенциозната си музика и без да му пука за тенденции, телевизии и страничен шум. Слушайки песни като “JR’s Song” и “Waiting”, човек остава с впечатлението, че времето е спряло в края на 80-те, когато глемът отшумява, а грънджът още не е роден. В по-различен нюанс се носят само две парчета. Едното е разлятото в цели 10 минути “Party Cloudy”, звучащо като изстискано от последните блус оттенъци на ZZ Top през 80-те, регето на Еди Грант и почти психеделичните пиянски трипове на The Doors. Второто е баладичното и спокойно “Everything’s Alright”, което сякаш те утешава в края на нощта и ти казва да не се плашиш, че си изпоркал парите, стига чашата да е пълна и краката да те слушат. И да има на кого да се облегнеш... Да, “Miami” идва и ще остане почти незабелязан, пък и да го прескочите, няма да сте изпуснали песните на живота си. На Изи едва ли му дреме, иначе не би записал музика, “изглеждаща” така, сякаш гледате към рока преди 20 години през бутилка Jack Daniel’s с плуващи в нея фасове, разбъркани с очукан Гибсън в напечен от южняшки зной гараж...