Прилики и разлики. Тези линии се следват, когато се опитваме да определим музиката на петимата тексасци, защото едновременно прилича по категорични и характерни за стила показатели на модерния гейски псевдо-метъл на емо-поколението и Linkin Park полуфабрикатите, но и се различава от тях по същите характеристики. Странно, нали? Предварителните очаквания към не чак дотам младата група (това е третият им дългосвирещ опит) са високи заради хубавата обложка и факта, че момчетата са под шапката на Serjical Strike - наскоро основаната звукозаписна компания на Сърдж Танкиян от System of a Down. След това започват впечатленията. Музиката е първият критерий за сравнения. Музицирането на групата се върти около хубави, на моменти насечени, но винаги мелодични китарни тупалки, клавири за нюанс и семпли като украса. Всичко това е характерно за емо-сцената на безлични мелодии с уж синтезирана сила и агресия, но разводнена от високата “емоционалност”. Е, докато гримираните и рошави сополанковци се правят на интересни и се късат от пози, а музиката им звучи като предъвкана за отскоро овулиращи девойки и девствените им другарчета, при Fair to Midland всичко това стои истинско и въздействащо и можеш да проследиш пътя и развитието на всеки отделен пасаж, на всяко интересно хрумване при композирането. И, боже, модерен метъл с пиано! Хитро! Следва електрониката. Днешният алтернативен метъл не може без семплирани мелодии и разнообразни шумове като фон на песните, но, за разлика от пиуканията и честата доминация на компютърно генерираните линии при Linkin Park, тук те не са дразнеща, а ярка страна от хомогенното цяло на записа. Вокалите са може би най-силният коз на Fair to Midland. Пеенето е най-вече в чистите регистри, често минаващо във високи тонове, с което се подчертава лиричната и мелодична сила на парчетата. И не, не е досадното лигавене върху иначе здрави китари. Дарох Съдерт пее наистина емоционално, без да писка за нещастията си и тези на младото поколение, подобно на нещастно-гневните оплакванията на My Chemical Romance и други видни кастрати. Вокалите му са силни, излитат сякаш гърдите му и са извор на емоции, а гласът е гордият им знаменосец. Блендата му често се доближава до специфичното (и страхотно) пеене на Чад Грей от Mudvayne, независимо дали е в ниския или високия спектър, което е поредно предимство за групата. Равносметката: Въпреки че съчетава в себе си всички характеристики на днешната набедена за метъл вълна, заливаща ни от Щатите и Острова, сътвореното във “Fables from a Mayfly” показва, че с акъл и талант всичко е възможно. Полираните мейнстрийм хермафродити могат да се скрият засрамено зад акнето си, защото Fair to Midland доказаха, че можеш да правиш модерна и емоционална музика и без да си гей.