Великобритания. 2008 г. Нов албум. На Portishead? Трип-хоп. И хоп - на трипа. Само че този трип вече е и доста дарк. Едно дълго чакано завръщане и един разкошен албум. Не, не си мислете, че музиката е коренно различна. Хипнотичният аудио минимализъм е налице, но общото настроение в “Third” е с няколко идеи по-тягостно и мрачно. Родено от електронни шумове, дишащи инструменти, меланхолия и стряскаща празнота. Тъмнина и безвремие. Индустриален мрак и затворена в клетка нежност. “Silence” е подходящо начало. Тъга, самота и “тишина” обгръщат съзнанието. Започва вглъбената разходка в “третия”. Семплирани аудио-картини, минорни тонове, примирено изпято отчаяние. “Hunter” е омаломощена бавна хипноза. “Nylon Smile”, “Plastic” - изкуствени материи, съотнесени към организма на изкуството. Паралелно с тях звучат програмирани инструменти, пробиващи тишината, и “живият” глас на Бет Гибънс. Глас, който се слива в поетично плах дует с акустичната китара в “Deep Water”. Или споделя изкривен и притиснат в “We Cary On”. Аритмичен пулс в “Magic Doors”, на който лежи красивата и трагична мелодичната линия на вокалите и кадифените акорди на пианото. “Threads” задълбава още повече и в мелодията, и в шума. Джеф Бароу въвежда музикалната разруха, Ейдриън Ътли ръководи мелодията, а Бет изпява страданието. Докато не останат последните пулсации преди безнадеждната тишина. Град Отчаяние е мъртъв и опят. Повече от десет години чакане за този трети трип. И хоп - смазващ резултат. Бих чакал още десет години, ако това е условието за толкова силен албум.