Изстрел. Далечен, скрит в индустриален шум изстрел. Удар. Удар на тонове стомана. Грохот. След това е грохот. 45-минутен грохот в десет песни. Fear Factory се завърнаха. Честита нова година! Ярост. ‘Mechanize’ е безкомпромисно яростен запис. Грабва в началото и заглавната ‘Mechanize’ нанася първата серия фрактури, влачи те устремено, закачен като иракски военопленник зад американско „хъмви” и те погребва в злобно-лиричната ‘Final Exit’. А през останалото време... е, нека кажем, че албумът е толкова силен, че можеш да се сбиеш с него. Не е по-як от ‘Obsolete’ и ‘Digimortal’. Толкова як е. Докато го слушаш, забравяш за предишните два албума. Забравяш за разпадането. Забравяш, че ритъм секцията е различна от златните (добре де, стоманените) години. Простете богохулството, но дори отчетливото картечно къртене, извозване и погребване от Реймънд Ерера не липсва. Джийн Хоглан е свирил с Death и Strapping Young Lad. Точка. Тоест, забравяш всичко, слушаш синтезираната в песните агресия и целуваш за сбогом предразсъдъците. Явно важното за Fear Factory е Дино Касарес и Бъртън Си Бел да трещят заедно. Тогава групата доминира, метъла е спасен, а механичният апокалипсис е на една ръка разстояние. ’Mechanize’ е нов албум на жестока група и това, че е праволинеен и предвидим всъщност е предимство. Защото много добре можеш да предвидиш болката в главата, когато видиш праволинейно полетял ритник към лицето ти. Много скорост, много насечени китари и побъркващи барабанни откоси лежат в парчетата. Чистото пеене на Бъртън Бел е зарязано назад, често и приглушено от механични звуци, а лиричните пасажи, доколкото ги има, са на съвсем точните места, без изобщо да намаляват грубата сила на албума. Подробности за песните са излишни. С ‘Mechanize’ трябва сам да се сблъскаш. Така че, заповядайте, металургичен комбинат Fear Factory пак отвори врати. Готови ли сте за танци в мошпита?