Питър Пан е мъртъв. Екотът от шока на осъзнаването кънти в обезсилващата самота на 'Pilgrim’s Progress'. Вземете по един слънчоглед и заповядайте на погребението. Стъпките ви може да отекват из парка, няма никой, най-много пукащите съчки и шепота на шумата да се смесят с разголената до болка музика на Kula Shaker, лишена от някогашните й пищни орнаменти, наметната само с така отиващата й семпла роба на меланхолията. През 2010 британците са изоставили шумната и богата украса на песните си, онзи взрив от магичност и феерия, който беше като пренесен от 60-те години, фоейрверк на музикалното щастие. В 'Pilgrim’s Progress' рядко срещаме нещо повече от хармоника или струнен оркестър, ситарът е почти забравен и индийските пръчици са само остатъчно ухание, което извиква не усмивки и възторжен скок, а по-скоро изненадваща сълза в крайчеца на окото. Kula Shaker са пораснали, песните не горят с импулса и енергията на хипарски порив, но носят не по-малко въздействащата емоция на раздялата и срещата с новото. 'Peter Pan R.I.P' възпя края на детството, наострихме уши и Kula Shaker ни хвърлиха в неочаквана спирала, преминаваща отново през музиката на отминали декади, но сериозната, тъжната музика, неподлежаща на помпозност и фурор. 'Ophelia' e нежна балада, чиято далечна флейта се пресяга към 'Stairway To Heaven', но вместо взрива във втората част от химна на Боговете, получаваме плача на хармониката на Боб Дилън. Дестинация модерен блус? Само любовта сочи пътя, а любовта на Криспиън и спътниците му към звука и културата на 60-те отново прелива от музиката на Kula Shaker, като този път носталгията гали други струни на възприятието, Офелия лежи гола върху мелодията на акустична китара и глас, а нечия бъдеща любима се облича съблазнително, слага парфюм и потъва в нощта, 'All Dressed Up (And Ready To Fall In Love)'. 'Ruby' и 'Barbara Ella' се държат за ръце, поклащайки се в звънките трели на евъргрийн състав и рокабили оркестър, носят се крехки като препукване от стар винил, премигват в чернобял екранен шум, преди да заглъхнат в екзотичната мелодия на 'When A Brave Needs A Maid', носеща прериен прах и шепи азиатски подправки, инструментал, обединяващ простора на Запада и загадъчността на Изтока. И накрая идва зимата на човешкия живот, тихо, нежно, като снежинки по прозореца, които, падайки натрупват преспи, за да избухнат във пинкфлойдска вледеняваща виелица и съвсем уотърсова драма във финала на албума и затварящата 'Winter’s Call'. Питър Пан умря. Поплачи за него, за себе си и нека Rest in… Peace!