На първо слушане "Dead Again" звучи доста странно... и стряскащо. Е, нормално е, имайки предвид, че става дума за шестия студиен албум на Type O Negative - може би най-гениалната, противоречива, безкомпромисна и неамерикански звучаща американска рок банда, помрачавала дневната светлина през последните две десетилетия. Не случайно квартетът около Питър Стийл така и не се остави да бъде окошарен в какъвто и да било стил, макар не един и двама драскачи да са се опитвали, лепейки етикети като готик, стоунър, дуум, метъл, рок, кор и какво ли още не... А истината все се оказваше някъде там, по средата... Последното изречение важи с канска сила най-вече за "Dead Again", тъй като сега, след десетки внимателни изслушвания на тъмно и светло, без и със слушалки, насаме и в компания, категорично (макар и субективно) мога да заявя, че актуалното издание на бруклинската четворка е най-разнообразното и най-доброто в кариерата й. Просто чуйте албума достатъчно пъти (минимум дузина) и, искате или не, ще се убедите, че в него има буквално за всекиго по нещо... или поне за всеки, който поне за миг и поне малко е харесвал музиката на Type O Negative - било революционния дебют "Slow, Deep and Hard" (1991), главозамайващия шедьовър "Bloody Kisses" (1993), бездънния мрак на "October Rust" (1996), обречеността на "World Coming Down" (1999) или самоубийствената улегналост на "Life Is Killing Me" (2003). Още с откриващото едноименно парче Type O Negative дават сбита, но ясна представа за цялостното съдържание на "Dead Again" - умопобъркващо вълшебна симбиоза от ултра-бавни и мега-тежки Black Sabbath-ски рифове, среднотемпови седемдесетарски рок мелодии и скорострелни метализирани откоси, споени с превърналия се в запазена марка на групата орган на Джош Силвър и, разбира се, пеенето. Да, пеенето, достигащо максимална многопластовост в течение на 77-те минути на албума - от подземния смертелен бас на мистър Стийл, през мелодичните му вокални вариации, до агресивните Carnivore-ски изблици, гарнирани с поставените на точните места бекинг-викове на Кени Хики, та чак до въздействащите хорове на четиримата музиканти (превъплътени в Лесбийския хор на Бенсънхъртс), сравнявани от мнозина с гласовите хармонии в късните Beatles... Дори и дамското включване на Тара ВанФлауър от аризонските експериментатори Lycia във възпяващото задгробния живот на покойните рок-герои парче "Halloween in Heaven" не дразни, а напротив - вписва се ненатрапчиво в цялостната посмъртна аудио-картина. Въпреки нежното гост-участие, цитираната току-що песен далеч не е най-богатата съставна част на "Dead Again". Достатъчно е да чуем епохалните разнолики шедьоври "Tripping a Blind Man", "These Three Things", "She Burned Me Down" или финалния епос "Hail and Farewell to Britain", да не говорим за твърде постно определяната като "балада" оратория "September Sun" или апокалиптично-виртуозното предсказание "The Profit of Doom", за да се убедим, че този път Type O Negative са надминали себе си във всяко отношение - и композиционно, и идейно, и инструментално, и техническо, имайки предвид кристалния звук в албума, който... Всъщност, стига глупости. Който си няма друга работа, може да пробва да изгуби още малко от времето си, започвайки с четенето на горните брътвежи отначало, а останалите... Останалите също могат да пропилеят част от живота си, заслушвайки се в "Dead Again"... и пристрастявайки се към албума... постепенно, но неспасяемо... като лирическия герой: "First to admit I'm a doomed droog addict and I always will be..."