Всеки творец има трудни моменти от личен характер и тежки творчески кризи. Явно и за Marilyn Manson настъпи трудният час, в който ще трябва да разчитат само на фенщината, за да се задържи името им на висота сред почитателите им, защото единствено фактът, че е “новият албум на Менсън”, държи “Eat Me, Drink Me” на ръба на пълния провал и го крепи да не полети изцяло в него. Това е категорично най-слабият албум на групата досега. Не мога да си изкривя душата и да кажа, че не съм го очаквала след объркването, което внесе “The Golden Age of Grotesque” преди няколко години. Тогава всички усетихме полъха на комерса, който се носеше от него, но въпреки това, Менсън остана верен на стила си и ни поднесе нова доза тежки, садистични откровения, макар и в леко смлян вариант. В новия диск стилът е останал на заден план, а на преден е излязъл Брайън Уорнър (човекът зад псевдонима Мерилин Менсън) с човешките си проблеми и емоции, въпреки маската на богохулния певец, превзела личността му. След всичките години, през които изследвахме поквареното съзнание и преобърната душа на Менсън чрез музиката му, за пръв път имаме възможност да го видим в простичък, изчистен вариант, без грима и сценичното поведение. В интервю за списание “Rolling Stone” той казва, че песните са писани с умисъла да прелъстяват и признава, че не иска хората да приемат албума като експлоатация на личния му живот и че той всъщност представя това кой е и как се чувства. В предишните издания, тягостните балади бяха очарованието, което търсим между бруталните, разбиващи парчета. В “Eat Me, Drink Me” няма да откриете избухваща метъл касапница, но пък от гореспоменатите балади има в изобилие... На първо четене, песните са еднообразни и се сливат. На второ си остават еднообразни, но вече започват да се различават и баналните постройки. На следващите се откриват леките отенъци в модела. Може би за първи път откриваме идеите за липсата на любов и сигурност, за болката и мимолетността, представени директно и буквално в творчеството на Менсън, а не, както обикновено, гротескно, с (лека) надсмешка над света. Явно разводът му с Дита фон Тийз е бил още по-неочакван за него, отколкото за феновете, и го е сварил неподготвен. Самият Менсън казва, че е бил в окаяно психическо състояние с много самоубийствени пристъпи и не е имал “нищо, за което да се хване”. В този момент се появява и заглавието на албума, “Изяж ме, изпий ме”, провокирано от не толкова отдавнашния скандал с човека, пуснал обява, че иска да бъде изяден и немския канибал, откликнал впоследствие на желанието му. Менсън казва, че го е намерил за романтично, какъвто е и частичният замисъл на албума - да бъде романтичен. В отчаянието си Менсън разкрива, че “има разлика между това да искаш да умреш и това да не искаш да живееш”. След като не е имал нито целта да умре, нито силата да го направи, явно му е останала утехата от музиката, точно когато е бил на ръба да се откаже от нея завинаги...