Как точно се поставя оценка на албум, който всъщност не е нов, а нещо средно между сборен и концертен запис? Де факто, в “Can’t Stop the Machine” има една-единствена нова песен, “Downstream”, а всичко останало са вече включвани в предишни дискове на American Head Charge парчета, пет от които са увековечени на концерти, а последното е ремикс на “Just So You Know”. Задача номер едно при прослушване е да се абстрахираме от объркването какво точно слушаме - концертен или студиен запис. Може би “американските заряди” са се опитали да създадат впечатлението, че звучат толкова добре на сцената, колкото и в студиото? Няма как да отречем, че гласът на Камерън Хийкок звучи наистина впечатляващо на живо, а и работата на музикантите е на ниво. Съгласуването на инструментите е добро, никой никого не заглушава, свирят в ритъм и не се отплесват с излишни прогресарски импровизации. Не им е в стила, все пак. Относно новите стари/парчета - чували сме ги вече в предишните албуми, а някои и в повече от един от тях (“Seamless”). Ремиксът на “Just So You Know” пък е доста по-мек и електронен, но не е лош. Това, разбира се, е доста субективно, в зависимост от мнението ви за кавъри и ремикси като цяло. Аз лично бих предпочела оригинала. Може би най-голямата полза от “Can’t Stop the Machine” за American Head Charge се крие в това, че представя нещо като най-доброто, съчетано с възможностите на момчетата в и извън студиото. Освен това, песните са подбрани така, че показват различните моменти и метаморфози, през които са преминали музикантите по пътя си на израстване. Учудващо за техния стил, спряган като индъстриъл, е, че им се случва да се доближат до алтърнатив, но не метъл, а по-скоро гръндж (“When I Failed”). Ако бяха представили нов материал в същия диапазон, а не ретроспекция под ново име, албумът щеше да е доста повече… албум, а не продукт.