Беше време, когато тази банда минаваше за маса елитарна, защото само няколко руски учени я бяха слушали, а на останалите хора името им звучеше като на рядка тропическа болест. После се оказа, че всеки, де що свири екстремен метъл, им е фен. По едно време и лигавото синче на дядо Ози оповести в ефира на MTV, че слуша “няк’ва дет метъл банда от Швеция” и… дотам с елитарността. На самите Meshuggah обаче май им е станало носталгично за по-ранните времена и в новия си албум леко са заебали бавния и приспиващ подход, практикуван от “Nothing” (2002) насам. Отебали са и експериментите с ЕР-та и албуми от по една песен. Оборотите на новото отроче са някъде по средата между “Destroy Erase Improve” (1995) и “Chaosphere” (1998) - изданията, обикновено цитирани от повлияните от Meshuggah банди. Последствието от това, в комбинация с 8-струнните китари-чудовища и създавания от тях звук, е един умопомрачително мачкащ албум. Отварящата “Combustion” е супер бързо, смазващо парче, оставящо слушателя без дъх. “Bleed” демонстрира уменията на барабаниста Томас Хоке (този път наистина изсвирил инструментите, за разлика от “Catch 33”, който бе с редени барабани). Не мога да си представя как друга банда би изпълнила подобна песен... Към края й чуваме и едно от онези красиви психиделични солца а-ла “Destroy Erase Improve”. В този дух продължават нещата до края на албума, включително и в последната песен, 9-минутната “Dancers to a Discordant System”, където Meshuggah изсипват на главите ни още веднъж всичко, на което са способни, накуп. Привилегията да записваш в собствено студио отново е дала положително отражение и албумът звучи смазващо във възможно най-буквалния смисъл на думата. В “obZen” определено става въпрос за нещо чудовищно и мачкащо, което като нищо може да се окаже и албумът на годината.