Napalm Death продължават след над 20 години на сцената да са една от най-вдъхновяващите банди, съществували някога. Безкрайно земни, въпреки че съвсем спокойно могат да са надути, след като са родоначалници на цял стил (всъщност и това го отричат от скромност). И, ако става въпрос за уважение към феновете - помните как при предишното си идване в България Барни Грийнуей изкара цял концерт на патерици. А колко банди прекъсват турнета за далеч по-малки "травми"? И докато повечето банди, които минават за екстремни, обикновено зациклят на един джангър от десетилетия и стават откровено скучни, Napalm Death винаги удрят някаква струна, както само те си могат. Правят го и с "Time Waits for No Slave". Музикално нещата не са особено изненадващи. Бирмингамските главорези не са вкарвали особено много нови неща от “Enemy of the Music Business” насам. Не им и трябва. Да речем, че новия албум е една идея по-екстремен и по-грайнд от предшественика си. “Strongarm” е най-праволинейната отваряща песен, която са предлагали от доста време насам, “Fallacy Dominion” предлага малко по-“Diatribes” моменти, а в “A No-Sided Argument” от смазващи черепа рифове изведнъж избухва единственото класическо соло в албума. И като цяло спонтанната агресия, която е въплътена в записа, хваща супер силно. Както винаги. Едно от нещата, което отделя Napalm Death от стадото, е, че винаги имат какво да кажат като едни Bad Religion на екстремния метъл. След съсредоточения върху двулично-религиозните правителства (САЩ, някой?) “Smear Campaign”, “Time Waits for No Slave” продължава темата, но на по-глобално ниво. Napalm Death този път са решили да ни кажат (изкрещят, всъщност), как загубени в работното си ежедневие, което някой някъде ни е обяснил, че ни е смисъла на целия живот, загубваме цялостна представа за света. Или нещо подобно, по думите на Барни. И така, без да преоткриват себе си, Napalm Death предлагат това, в което са най-добри - тотална резачка. “Time Waits for No Slave” е поредно доказателство защо бирмингамци са лидери, а не последователи.