За човек, който има отделна страница в Wikipedia, посветена на кавгите му с половината метъл свят, хвалбите на Мъстейн по адрес на новия китарист на Megadeth Крис Бродерик, които той не пропуска да изсипе във всяко интервю, идват малко странно. Всякакви асоциации с опитите на ръководството на някой български футболен гранд да представи поредния съмнителен чужденец за ебаси добрия са излишни. Както вече знаем от DVD-то ‘Blood in the Water’ Live in San Diego’, тоя Бродерик верно цепи мрака. А силата на Megadeth винаги се е кореняла в способността на диктатора Мъстейн да се обгражда с огромни таланти. ‘Endgame’ много печели от това. Албумът, както и предишните два, е завръщане към добрия стар звук, само че този път още по! Всичко започва с инструментално интро, озаглавено ‘Dialectic Chaos’, в което се жулят ебаси солата ала ‘Into the Lungs of Hell’. Следва ‘This Day we Fight’, която почва веднага (оставаше да не го прави след 2 минути интро на албума) и от там нататък е просто спийд метъл по образец. Който чака нов ‘Rust in Peace’ ще се подмокри. Само текстове като “no turning the other cheek like a coward” ми идват странно в контекста на религиозността на Мъстейн... нали дори не искаше да е на турне с Rotting Christ? ‘Bodies’ започва с як stop’n go риф, като в опразнените от китари времена остава само ритъм секцията. За втория куплет същия момент се допълва с китари. Да, така се пишат песни – взимайте си бележки. А самото парче е леко тип ‘Angry Again’ – добре балансирано, хем яко метъл, хем малко по-лесно хващащо и мелодично. ‘Head Crusher’ вече всеки трябва да я е слушал така или иначе и знаем, че мачка глави. Особено рифът от втората минута нататък остави черепа ми на парчета. Неслучайно започнах с Крис Бродерик. Акцентът в албума са главно солата. А те са и много, и навсякъде, и супер. Донякъде обаче се прокрадват съмнения, че творческия процес е бил от типа: „Хей, Дейв, измислих баси солото, хайде да направим песен за него”. Някои от парчетата стоят леко странно в този смисъл. Например заглавното парче гради, гради и накрая избухва в най-якия си момент, който е именно солото. И после просто отшумява, все едно не са измислили нищо за песента от там нататък... Което не е кой знае какъв проблем, защото никой не е очаквал конвенционални структури на песните именно от Megadeth. Музиката е напълно в духа на албумите от 80-те, но кристалната продукция на Анди Снийп прави албума абсолютно адекватен за 21 век. ‘Endgame’ измита пода с иначе доста добрия ‘United Abominations’ и със сигурност е един от най-големите метъл албуми за тази година.