За страдащите от податливост към суеверия 13 е число, носещо нещастие, но лидерът на Megadeth Дейв Мъстейн има предостатъчно причини да прегърне символиката му. Той е роден на 13 септември, започнал е да свири на китара на 13-годишна възраст, а сега за 13-ия албум на групата се събира и с най-дългогодишния си съратник Дейв Елефсън. Какво обаче се е получило, е друг въпрос. За разлика от последните си няколко издания този път Megadeth не се опитват да пресъздадат спийд метъл съвършенството на класиките си от 80-те, а показват отново другото си лице, имащо повече общо с класическия хеви метъл, с което групата печелеше нови фенове през следващото десетилетие. Това се дължи и на факта, че с 'TH1RT3EN' Мъстейн цели да изпълни договора със сегашния си лейбъл Roadrunner. И както обикновено правят групите в подобна ситуация, Megadeth също са се обърнали назад към купчината недовършени и отхвърлени идеи от миналото – в случая, най-вече от времето на 'Youthanasia' и 'Cryptic Writings' – издухали са праха от тях, поизлъскали са ги и ги продават като нов албум За щастие се оказва, че водената от Мъстейн група всъщност е доста добра в претоплянето. Вероятно защото са писани през различни години, песните са доста разнообразни, което придава дълбочина на албума, докато в същото време благодарение на последователната продукция (и явно доброто шлайфане на аранжиментите) 'TH1RT3EN' успява и да не звучи като грубо скалъпена компилация от Б страни. Албумът все пак си се лута между малко от великото (отварящата 'Sudden Death', заредената със справедлив гняв 'We the People' и колосалната едноименна песен '13' с която завършва дискът), доста от доброто (вдъхновения от живота на Ал Капоне пилотен сингъл 'Public Enemy No. 1' и започващата призрачно и набираща впоследствие страшна сила 'Never Dead') и малко от посредственото (обречени на прескачане песни като 'Guns, Drugs & Money' и 'Fast Lane'). Но като цяло – без да е нещо велико и нечувано – 'TH1RT3EN' все пак успява да е един много приятен за слушане албум.