Сравнението между Divine Heresy и Fear Factory е неизбежно, защото в първите свири не кой да е, а легендарният бивш китарист на вторите, Дино Касарес. Години наред очаквахме голямото му завръщане и, както изглежда, Divine Heresy е точно това. Първото, което прави впечатление, е, че “Bleed the Fifth” силно прилича на Fear Factory от дет метъл годините им (“Soul of a New Machine”) и само до известна степен и на по-индъстриъл периода им (“Demanufacture”, “Obsolete”). Самият Дино никога не е блестял като китарист, но пък идеално залепваше за стила на “фабриката за страх”. Сега, обаче, китарите му са станали по-добри от всякога. Е, не се е превърнал във виртуоз, но има доста интересни моменти. Басът е поверен на Джо Пейн (Nile), а палките - на Тим Юнг (Aurora Borealis, Vital Remains, Hate Eternal) и, да ви призная, досега не бях чувал барабанист, който толкова да се доближава до стила на гениалния Реймънд Херера. Oтне им 15 години, но най-накрая успяха да го изкопират на прилично ниво. Вокалите са най-голямата и най-спорна промяна. За тях е отговорен Томи Къмингс, за когото явно никой нищо не е чувал, но пък се проявява като един от най-добрите певци в жанра. Възхитителни са моментите, в които гласът му сякаш се слива с китарата на Дино. Стилът, като цяло, е метълкор, вследствие на което много фенове на Fear Factory недоволстват. За тях са предвидени няколко парчета, които спокойно могат да се вместят в албум на Бъртън Бел и компания. Музиката е агресивна и брутална и единствено последната песен, “Closure” е балада, сякаш предвидена за по-изнежените слушатели, нуждаещи се от успокоение. Причината, поради която този иначе перфектен албум няма да получи максимална оценка, е, че вече не сме 1992 г. и подобна музика не е разтърсващо новаторска, каквото бе положението със “Soul of a New Machine” и “Demanufacture”. Въпреки това, не пропускайте Divine Heresy, защото тепърва ще се говори за тях. Както самите те казват: "This threat is fucking real!"