"I kick back, listen to Zakk The baddest motherfucker on the 6-string axe..." Струва си човек да обръща внимание на някои лафове, особено когато са верни. В очите на мнозинството фенове Zakk черпи легитимност като китарна легенда от участието си в Ozzy Osbourne Band. Но именно страничните му проекти са показателни защо Dimebag го кръщава "The baddest motherfucker on the 6-string axe". Така че да "ритнем назад* и да послушаме Зак"... Black Label Society е под хегемонията на Wylde. Там той е бог-самодържец и осъществява властта си чрез армия от китари под стени от Marshall-и и затова текучеството в ритъм-секцията няма кой знае какво отношение към звученето на групата. И понеже групата има вече 8 албума зад гърба си, съвсем спокойно можем да говорим за утвърден Black Label sound. Онзи sound, който не си играе със загрявки, а тръгва направо на 6та предавка (666та, ако сте религиозни), заобикаля главния мозък и поема директно контрола над врата ти, което може да причини някоя и друга контузия на тези без чувство за ритъм около теб (говоря от позицията на опита). Order of the Black гръмва на пълни обороти с откриващото Crazy Horse точно по тази схема. Overlord продължава да мачка методично и непреклонно. Parade of the Dead, все парчета, които нагледно илюстрират защо добрия дядо Господ (разбирай Lemmy) е измислил високите децибели. И точно тук бате Zakk ще ви ритне столчето изпод краката и ще увиснете на собствените си очаквания, когато чуете първата балада в албума. Всъщност не би трябвало да има изненадани, не е като да е някаква тайна, че Zakk е и пианист, но все пак може би именно скока от всепосичаща ярост към нежна меланхолия причинява шока. И като казвам "шок", имам предвид шок в добрия смисъл. Песни, които те карат да се заслушаш в тях. Не са чак толкова много напоследък, така че си струва да им се отдаде дължимото. Няма да правя преразказ с елементи на разсъждение на албума песен по песен (щото е тъпо), но схемата като цяло е: сеч-сеч-сеч-меланхолия-сеч-сеч-меланхолия-клане-клане-меланхолия-ташак-сеч-меланхолия за финал. И още нещо, което си струва да бъде отбелявано - в каквато и емоционална посока да те поведе Order of the Black, те води докрай. Няма среден път в автентичния Rock&Roll. _________________________________ * Знам, ама така е по-забавно