• Лейбъл: Nuclear Blast/Wizard
• Издаден: 2012
• Aвтор: Стефан Топузов
• Оценка:

Макар и да забуксуваха в комерсиално отношение след 'Urban Discipline' и 'State of the World Address', BIOHAZARD никога не бяха спирали да са яки като музика. И едва ли някой, който принципно ги харесва, е очаквал нещо слабо от новия им албум – още повече, че той диск ознаменува събирането на групата в оригиналния й състав, записал въпросните класики.

Оказва се обаче, че присъствието на китариста Боби Хембъл в групата е съществена разлика – именно неговото свирене прави 'Reborn in Defiance' повече от просто добър. Без да го набеждавам за някакъв китарен полубог, не мога да не отбележа, че неговият стил и идеи пасват просто идеално на Biohazard. И явно именно те са им липсвали от 1994 г. насам.

Отварящата 'Vengeance Is Mine', в която Дани Шулър дъни мощни двойни каси, както никога досега в кариерата си, е тежка, груба и гневна. Такава е и напълно съответстващата на заглавието си резачка 'Skullcrusher', а добре познатата ни вече 'Reborn' е идеален бърз хардкор със смазващ мрачно-мелодичен обрат. Преобладаващата линия в този албум обаче е мелодична и от нея са произлезли някои от най-яките песни на Biohazard от 16 години насам.

Примерно 'Vows or Redemption', започваща с пиано, преливащо в мелодичен риф, върху който Еван Сайнфелд рапира сравнително кротко, преди след средата да премине към корави рифове, гневни вокали и убийствени сола в най-добрите традиции на групата. Финалният инструментал 'Season the Sky' вече е нещо, което едвам успях да повярвам, че наистина е парче на Biohazard. В добрия смисъл – великолепно е!

Продукцията е дело на Тоби Райт, работил по 'Jar of Flies' и едноименния албум на Alice in Chains, както и 'Follow the Leader' на Korn.

Звукът е мощен и напомпан, като китарите направо те смазват на земята. Другата най-добра новина е, че Biohazard слава Богу не са тръгнали да се правят на корави хардкор копелета и да записват нов 'Urban Discipline'. Вместо това са направили албум, който като музика напомня много повече на 'Mata Lеão' и 'New World Disorder' – разнообразен, мелодичен и като цяло по-зрял; дискът, който трябваше да издадат след двете си всепризнати класики.

Е, правят го чак сега – с повече от десетилетие закъснение – но дори и така пак нямаш от какво да си недоволен.