• Лейбъл: Sony Music/Virginia Records
• Издаден: 2013
• Aвтор: Стефан Йорданов - СТИФФ
• Оценка:

Четиридесет годишният възход на Бауи към висините на безсмъртните рок божества е въщност е главозамайваща приказка за човека, който непрестанно търси Светия Граал на съвремието-  модата, славата и невъобазимото богатство.

Неговите превъплъщения са легендарни, неговото влияние върху популярната култура може да се сравни с това на собствените му герои Beatles и Stones.

Той е новатор от най-висок калибър. Неговото кредо е развлекателната индустрия, но ценностите му принадлежат към старата школа. Факир. Шаман. Шоумен.
 
Дейвид Бауи е човек с хиляди лица. Актьор. По-скоро индивидуалист, отколкото лидер на която и да било вълна в рок или поп музиката. Неговият първи албум от 10 години насам, произведен в атмосферата на впечатляваща тайнственост, педантично опазена от всички замесени в проекта, е мрачен, смел и креативен, но също така изключително носталгичен.

Миналото на Бауи, от което той не може да избяга, не е само в модифицираната обложка на 'Heroes' (1977), но и в продукцията на Тони Висконти, отговорен за знаменитите албуми от т.нар. Берлински период.

'The Next Day' e изпълнено с приключения пътуване през цялата кариера на Дейвид.

'The Stars (Are Out Tonight)' и 'Love Is Lost' звучат като извадени от 'Scary Monsters' (1980) докато 'You Feel So Lonely You Could Die' е почти нова версия на 'Five Years' от 'Ziggy Stardust' (1972).

'Boss Of Me' представя края на 80-те, а 'How Does The Grass Grow' отново запалва искрата на електронните експерименти от 90-те. Всяка една песен от този албум има свой първообраз от миналото.

И ако 'Young Americans' (1975) беше провокиран от мъгливите кокаинови времена, а 'Let’s Dance' (1983) отразяваше стремежа към синтез на диско и ар ен би елементи, 'The Next Day' носи усещането на класическия изгубен албум.

Той е ретроспективен и в същото време интровертен. В него има тежки рифове от 70-те, които могат да те накарат да си представиш, че Мик Ронсън се е върнал от гроба за малко, има замислено пиано ('Where Are We Now') и, естествено, има я онази обезоръжаваща топлина в гласа на Бауи, която те кара да се чувстваш спокоен и уверен по време на слушането.

И въпреки факта, че си непрестанно приклещен от призрачното усещане за нещо вече чуто,'The Next Day' някак по чудо се разминава с каквито и да е обвинения в повтарячество.

Това е нещо, на което са способни само истинските легенди и недостижимите икони.