Силни. Тежки. Масивни. Помпозни. Комични. Прекомерни.
Нито една друга метъл банда в историята не е била описвана с такова разточително многообразие от привидно противоречащи си качества. 40 години след дебютния студиен албум “Rocka Rolla” (1974) колоритната кариера на Priest в много отношения е дефинирала стила, звука и имиджа на хеви метъла-такъв, какъвто го познаваме днес, а бандата е все още сред елита на жанра- и под формата на вдъхновение, и като предизвикателство- само че колкото да ни се иска да се поддадем на изкушението единствено да ги величаем, ни се налага да се срещнем и с фактите.
През последното десетилетие (а може би и доста повече) Judas Priest не направиха кой знае колко, за да ни накарат да тръпнем в очакване на новия им албум “Redeemer Of Soul”.
Последният им запис до момента, въздългата концептуална сага “Nostradamus” (2008), си остава демонстрация на амбиции, които надхвърлят възможностите.
Това беше изтощително и амбициозно начинание, толкова грандоманско и претенциозно, че отстрани изглеждаше все едно групата има нужда да доказва нещо. За съжаление, никой друг нямаше нужда от това доказателство.
Без съмнение, Priest прекрачиха собствените си ограничения и стигнаха до абсолютния си лимит, но мнозинството от техните фенове се запитаха дали любимците им не са изгубили окончателно онова, което ги движеше преди.
E, “Redeemer Of Souls” отговаря на този въпрос още в началото на откриващата “Dragonaut”. Дори без Кей Кей Даунинг, който беше заместен от Ричи Фокнър, Priest все пак са запазили живеца си, или поне част от него.
“Halls Of Valhalla” например, звучи като нещо останало от “Painkiller” (1990), въпреки че ако това беше истина, гласът на Роб нямаше да пълзи толкова ниско, особено в края на припева.
Албумът те оставя със смесени чувства. Получаваш някои наистина яки песни като едноименната, “Down In Flames”, “Cold Blooded” и “Battle Cry”, но от друга страна ще попаднеш и на отпуснатата “March Of The Damned”, където гласът на Роб напомня този на Ози, посредствената “Metalizer” и блусарския експеримент “Crossfire”, който не е чак толкова голям експеримент, ако се сетиш за реге интродукцията на “The Rage” от “British Steel” (1980).
Във всички случаи “Redeemer Of Souls” не е най-великият диск на Priest. Правили са много по-добри в миналото, но това беше преди да решат да се настройват по-ниско на концерти, за да може Халфорд да пее прилично, преди самият той да започне да използва аутокю на сцената и преди да започнат да обещават прощални турнета, а после да се отричат от собствените си клетви.
Въпреки това, през 2014 те са толкова добри, колкото е възможно да бъдат след споменатите вече 40 години, така че въпросът изобщо не опира от перфектност, а чисто и просто до дълголетие- дълголетието, за което Priest и техните фенове отчаяно копнеят все повече с всяка изминала година.