• Лейбъл: Roadrunner
• Издаден: 2014
• Aвтор: Стефан Топузов
• Оценка:

Понеже обикновено са в позицията просто на потребители на музиката, много хора рядко си дават сметка какво струва тя на тези, които я създават. В конкретния случай, би трябвало да си дадеш сметка, че след всичко, през което минаха SLIPKNOT след 'All Hope Is Gone' (2008), това, че '.5: The Gray Chapter' въобще съществува, е едно малко чудо. А това, че къса глави е приятен – но не и неочакван – бонус.

Но нека започна със слона в стаята. Как се отразява отсъствието на двама ключови музиканти върху звученето на SLIPKNOT? Почти никак. И то не защото Джоуи Джордисън и Пол Грей не са имали принос или не са били важни за групата – за Бога, албумът и особено 'Skeptic' общо взето са посветен на починалия басист! Но в SLIPKNOT просто никога не е ставало въпрос за личности. Маските, номерата и костюмите са ИМЕННО заради това, нали помниш? Целта винаги е бил тотален музикален хаос, посред който да извират различни емоции в най-първичната си форма.

Във '.5: The Gray Chapter' деветимата отново хвърлят каквото могат към стената – и учудващо голяма част от това всъщност залепва за нея. Преди да премине към знаковото за SLIPKNOT мятане от груув в по-екстремен метъл и обратно, 'Sarcastrophe' започва с интро, което напомня Depeche Mode от 90-те. 'AOV' на свой ред е като спийд-метъл преведен на неометъл език. 'Killpop' започва като поп парче, което изведнъж изригва гневно – преди да направи още по-шизофреничен завой, оставяйки музиката да набере още сила, докато вокалите се връщат към чистото пеене. В 'Lech' агресивната електроника избива над метъла по начин, който звучи като Prodigy на стероиди.

Затварящата 'If Rain Is what You Want' пък е призрачна полу-балада, която редува мрачен ембиънт с отекващи в празнотата перкусии и тежки акорди – SLIPKNOT-ският еквивалент на музиката, която върви по време на надписите след изпълнен с насилие филм на Тарантино.

Измежду тези парчета чуваш и няколко, които са по-близо до типичното за SLIPKNOT звучене, като 'The Negative One', 'Custer' и 'Nomadic' (в която дори има самоцитиране от края на 'Wait and Bleed'). Така цялото хаотично многообразие на музиката все пак успява да седи в някаква форма и да звучи завършено и целенасочено. Но това не е изненада. В се пак в цялата си досегашна дискография тази група е усъвършенствала изкуството да създава контролиран хаос. Във '.5: The Gray Chapter' то е по-рафинирано от всякога.