Храносмилането на един двоен албум от класата на 'The Book Of Souls' изисква време. Все пак това е огромно 92-минутно чудовище със свой собствен свят. Само че когато веднъж успееш да го преглътнеш, безусловно стигаш до заключението, че MAIDEN все още са влюбени в музиката, която правят.  Повече от очевидно е, че за тях е вълнуваща всяка възможност да заведат феновете си на още едно пътуване. И пътуването започва, приятели и съседи - от лунатичния галоп на отварящото парче 'If Eternity Should Fail' през смазващата тежест на бъдещата концертна класика 'The Red And The Black' и главоломния бяг на 'Death Or Glory' до зашеметяващите бутикови епоси като едноименната песен или сърцераздерателната 18-минутна елегия 'Empire Of The Clouds', посветена на трагичната катастрофа на дирижабъла R101 през 1931 г. (Най-късите 18 минути в живота ми, трябва да ти призная) това чисто и просто е един от най-добрите и със сигурност най-смелият от всички албуми на IRON MAIDEN.  

И докато целият свят се е побъркал по всяка нова стъпка, която британските легенди предприемат - независимо дали това е признанието на Брус Дикинсън за трудностите по време на лечението му от рак или излизането на видеото към сингъла 'Speed Of Light', някои все още не са убедени, че трябва да прегърнат новата аура на MAIDEN. На тях бих препоръчал да се втурнат директно към 'Tears Of A Clown' (вдъхновена от съдбата на покойния вече актьор Робин Уилямс) и 'The Man Of Sorrows'. Тези две парчета откриват цели нови музикални територии отвъд обичайните за бандата параметри, без жанрът да престава да бъде метъл с главно 'М'. 

Въпреки казаното по-горе, 'The Book Of Souls' си има неизбежните слаби страни. При тази дължина на практика е невъзможно да ги няма. Повечето са малки déjà-vu моменти, като интродукциите на 'The Great Unknown' и 'The Book Of Souls', които сериозно наподобяват началните части съответно на 'The Isle Of Avalon' и 'The Talisman' - и двете от 'The Final Frontier' (2010).

 

По-интересно е, че хората написали двете двойки песни са едни и същи - първият чифт е дело на Смит и Харис, а вторият на Гърс и Харис. Най-неугледното парче в албума, 'Speed Of Light'(традиционно странен избор за сингъл) звучи досущ като 'El Dorado' от предишния диск и е написано от почти същия екип (Смит и Дикинсън), с изключение на Харис, който не участва в писането на новата песен. 

 

Тревожните тенденции, че феноменалното възкръсване на легендата е към своя край може да са верни, а може и да не са, но 'The Book Of Souls' е повече от триумф. Това е безстрашно визионерство и чиста сила на волята - качества, впрегнати в изпълнението на една-единствена задача - да се произведе истински шибан хеви метъл с ценности, простиращи се дори отвъд него, а ние би трябвало да смятаме себе си за невероятни късметлии, че след толкова много години банда от такъв мащаб е все още наоколо и създава изкуство, оставящо ни без дъх.