В дългосрочна перспектива и двата не изпъкват с кой знае какво, освен с тук-там някоя страхотна песен и факта, че във втория Томи Йоутсен вкара блек метъл вокали.

 

Обективно погледнато, няма група, която да издава постоянно великолепни албуми, така че се научих да не тръгвам с голямата кошница, за да си спестя разочарованията. Все пак се надявах, че ако не нещо радикално ново, поне ще чуем нещо по-добро.

 

'Under The Red Cloud' далеч надмина очакванията, които, както вече споменах, не бяха свръх високи, и е безспорно изключително приятна изненада. В него получаваме още от по-добрите моменти от предишните два албума, но получаваме и великолепен тежък албум, с доста прогресивни елементи и неочаквани или по-скоро позабравени стари AMORPHIS прелести от епохата на 'Elegy' и 'Tuonela'.

 

Първият намек за това какво предстои ми стовари на главата още на 25 юни в ранния следобед, когато финландското Radio Rock пусна сингъла 'Death Of A King'. Интрото на ситар моментално ми напомни на 'Greed' от 'Tuonela'. Взех си голямата кошница и поех към представянето на албума пред журналисти в Suomenlinnan Studios на един от островите на архипелага на Хелзинки. 

 

Първото ми впечатление от 'Under The Red Cloud' беше, че това е наистина великолепен албум – със сигурност най-доброто от 'Skyforger' насам, който по всеобщо мнение е най-доброто досега от вече 10-годишната ера с Томи Йоутсен. 

 

След последната нота от 'White Night' трийсетината журналисти от различни краища на света, сгъчкани на дивана и столовете в едно от помещенията на студиото,  мълчаха потресено, а продуцентът Йенс Богрен (работил с величия като Opeth и Paradise Lost) седеше до вратата в ъгъла и гледаше притеснено. После започнаха ръкоплясканията и Йенс видимо си отдъхна. Имайки предвид колко сериозно е поработил върху този албум, вълнението му беше разбираемо. 

 

Още след първото слушане се откроиха 'Sacrifice' – като най-скучната и предвидима песен в албума, която съвсем очаквано е сингъл за радио-употреба, че даже и с клип, и 'Enemy At The Gates' – като мой личен фаворит. 

 

Хипнотичното начало, ситарът, флейтата и изобщо цялостното й звучене силно напомнят на 'Tuonela' (един от любимите ми AMORPHIS албуми). За разлика от този албум, обаче, в 'Enemy At The Gates' има и една особена епика, основно благодарение на удивителните вокали на Томи Йоутсен, който ту пее сладко като ангел, ту ръмжи и съска като Сатаната. 

 

Сред като цяло забележителните песни в 'Under The Red Cloud', също така изпъкват 'The Skull' – единствената композиция на Томи Койвусаари в обикновеното издание на албума и 'White Night'. 

 

Първата е една от по-прогресарските и комплексни песни в албума с изключително запомнящо се лиричното пиано отклонение към средата на песента, което прекъсва толкова рязко, колкото е и започнало, и преминава в брутален рев. 

 

'White Night', с която завършва обикновеното издание на 'Under The Red Cloud', пък е още една от онези особени песни в албума, от които струи хипноза. Тя започва с ефирните вокали на Алеа Станбридж (Trees Of Eternity) и изригва в бруталния рев на Томи Йоутсен, придружен от цитрата. Чистият припев е подплатен от мощния саунд на останалите членове на групата, а солото е почти омагьосващо. 

 

Струва си да бъдат споменати и веселяшко-кръчмарското 'Tree Of Ages' с келтските флейти на Кригел Гланцман от Eluveitie (гостува и в 'The Four Wise Ones' и 'Death Of A King' и в бонуса към японското издание – 'The Wind') и 'Bad Blood' със силно запомнящия се припев. 

 

Скритото съкровище в 'Under The Red Cloud' е вторият бонус трак в диджипак изданието - 'Winter's Sleep'. Вълшебният дует между гласа на Томи Йоутсен и китарата на Еса, създават сладко-меланхолично усещане, подсилено от клавирите на Сантери Калио, които странно напомнят на работата на Каспер Мортенсон в първите албуми на AMORPHIS и напоследък в 'Barren Earth'. Комбинацията между въпросните клавири, вокалите и китарата пък е просто удивителна. 

 

Другата тайна прелест е бонус тракът в японското издание на албума – 'The Wind', започващо с флейти а-ла Jethro Tull, изсвирени от Кригел Гланцман и преминава в прогресивно седемдесетарско пиршество за ушите със смазващи китарно и клавирно соло.

 

Като цяло 'Under The Red Cloud' е изключително монолитен и силен албум и песните в него варират от много добри до великолепни. Пълнеж практически няма. Дори бонус траковете, които обикновено са леко изнасилена работа с благородната цел да измъкнат повече пари от феновете, са достатъчно качествени, за да бъдат пълноправно включени в обикновеното издание.

 

Оценка: Шест на релси