METALLICA - ‘Hardwired… to Self-Destruct’ (2016)

18 Ноември 2016

Лейбъл: Blackened
Издаден: 2016
Aвтор: Стефан Топузов
Оценка:

METALLICA наистина са в уникална, доста парадоксална позиция. Заради гигантската им популярност самото им име притежава гравитация, която обезсмисля всякакъв размисъл и дебат около тях. Което е колкото и гарантирана победа за групата, толкова и лишено от предизвикателства, безсмислено съществуване.

METALLICA отдавна продължават извън контекста на очакванията и на културния цайтгайст. Те нито водят, нито следват. Те са си те.

Затова и новият им двоен албум ‘Hardwired… to Self-Destruct’ обитава пространство, смазано между „точно това очаквахме!“ и „ама верно ли очаквахте нещо различно?!“

Да, тази група е добра и винаги е можела да пише добри песни – в този албум има доста такива. Но в същото време и креативният й хоризонт изглежда вече е запълнен и в него няма място за нови, велики идеи.

Това, което METALLICA са направили в ‘Hardwired… to Self-Destruct’ е да избягат от доминиращата в голяма част от съвременния метъл тенденция всичко да е свръхинтензивно и наблъскано с музика. Вместо това те са построили всяка от 12-те песни около една централна идея, оставяйки й пространство да диша. Резултатът е такъв, че на микро ниво нещата често се усещат скучни и монотонни – докато погледнати от по-далеч, на ниво албум, има доста динамика и разнообразие.

Началото и краят – ‘Hardwired’ и ‘Spit Out the Bone’ – са най-безкомпромисният, обсебен от скоростта траш метъл, който METALLICA са свирили след 1988-а. Между тези две крайни точни темпото определено е доста по-спокойно.

От една страна имаме песни като ‘Atlas, Rise!‘ и ‘Confusion’ движещи се по границата между траша и NWOBHM.

От друга – такива като ‘Dream No More’, ‘ManUNkind’ и ‘Am I Savage?’, които спокойно биха се вписали в ‘ReLoad’.

‘Now That We’re Dead’ изненадва с това, че в нея барабаните са това, което разчупва песента, докато рифовете се въртят около една сравнително проста идея. ‘Halo of Fire’ пък редува меланхолия и тежки рифове, преди да изригне в провлачена китарна хармония, която е сред най-ярките моменти в албума.

Това колко изпъква този финал всъщност е симптом за основния проблем на ‘Hardwired… to Self-Destruct’ – върху два диска и цели 77 минути са разпръснати сравнително малко специални моменти. Това един от онези албуми, на които трябва упорито да даваш шанс, да ги слушаш много пъти и да търсиш старателно късчетата музикално злато, за можеш да ги обикнеш. Което е съвсем възможно, стига да имаш търпението за това.

Предишна новина:

MESHUGGAH - 'The Violent Sleep of Reason' (2016)

Следваща новина:

AVENGED SEVENFOLD - 'The Stage' (2016)