Деветият им албум ‘11 Short Stories of Pain & Glory’ е логичната следваща стъпка по този път. Това, което DROPKICK MURPHYS предлагат през 2017-а, носи твърде малко белези от пънк началото им. В голяма степен липсва и класическият келтски фолк. Вместо да водят, тези елементи сега служат като нанесен последно естетически щрих. А основата е стремежът за писане на зарибяващи, надъхващи и универсално смилаеми песни.

И тук следват добрата и лошата новина около ‘11 Short Stories of Pain & Glory’. Добрата е, че в албума има наистина гигантски като замисъл, изпълнение и въздействие парчета с потенциал да се превърнат в химни. Лошата е, че броят на тези парчета в албума е доста по-малък от 11.

 

Нещата започват бавно и протяжно с ‘The Lonesome Boatman’ където имаме само гайда, перкусии и хорови напеви без текст. По всички стандарти това е просто интро. Това, за което ни подготвя то, е по-скоро стандартната първа песен ‘Rebels with a Cause’ – раздвижено като по учебник рок парче, което обаче страда от липса на хващащ припев. Контрастът със следващата ‘Blood’ – един от гвоздеите в албума – е рязък. Със средно темпо, гайди, подплатени с китарни акорди, хорове и скандирания на “Blood! Blood!” DROPKICK се загнездват много по-успешно в съзнанието ти.

 

‘Sandlot’ е намигане към ранните дни на бандата с забързано темпо, готина мелодия в припева и текст за това „какви бяхме едно време“. ‘First Class Loser’ е досадна колкото героя, когото описва. ‘Paying My Way’ комбинира бийта от ‘We Will Rock You’ с проста, но хваща, пиано мелодия. Това не е пънк. Няма и нищо ирландско в него. Просто стадионно рок парче, възпяващо ценностите на работническата класа. Би си било у дома в ‘Darkness on the Edge of Town’ на Спрингстийн вместо ‘Factory’ например.

Остават още едно пó фолк парче (‘I Had a Hat’), едно нелошо рок такова (‘Kicked to the Curb’), интерпретация на химна на Ливърпул и Селтик ‘You’ll Never Walk Alone’ (която е окей) и въздействащ трибют за загиналите в атентата на Бостънския маратон (‘4-15-13‘). Това трябваше да е краят. Но не е и има още една безсмислена песен – ‘Until the Next Time’.

 

Като теглиш чертата, това е албум, на който му трябват две парчета, за да започне, и две, за да приключи, като между тези две точки преди всичко се лута. ’11 Short Stories of Pain and Glory’ е по-смел и въздействащ в силните си моменти от предшествениците си ‘Going Out in Style’ (2011) и ‘Signed and Sealed in Blood’ (2013). И в същото време по-безличен в слабите. Въпреки това този запис показва, че величието е в обсега на DROPKICK MURPHYS. Просто им трябва повече постоянство.