1. В него групата звучи по фундаментално различен начин в сравнение с предишните четири.

2. Феновете са наистина недоволни от горния факт.

В този контекст на преден план излизат редица въпроси: До каква степен една банда е длъжна да дава на феновете си това, което те очакват от нея? Музиката, която една група свири, по-скоро изкуство ли е или продукт? Съвременният метъл не е ли зациклил в спирала от предвидими формули и тясно нишови очаквания? Няма ли сцената нужда от един здрав шут, който да я рестартира и направи отново интересна? И ако да, откъде да дойде той?

Тези въпроси изглежда са и отправната точка, от която SUICIDE SILENCE са подходили към едноименния си албум. Той е опит да се разчупят рамки, да се избяга от окови и гореспоменатите теми да се изведат на дневен ред. Как и доколко успешно е друг въпрос.

‘Suicide Silence’ зачерква деткора като изразно средство. Вместо това залага на неометъл звук, смесващ първичността на ранните Korn, авангардизма на Deftones и хаотичността на Slipknot. Чуваш нисконастроени китарни рифове, които се редуват със странни мелодии, плякащ бас, излизащи от релсите барабани и вокали, които се лутат между чисто пеене, измъчени стонове, крясъци и гърлено дране (и задържащи се най-малко на последното).

 

Почеркът на Рос Робинсън като продуцент е ушеваден – записани на живо инструментали и преднамерено сурово звучение, особено на вокалите, които са разтоварени от всякакви ефекти. За разлиа от много други издания в този стил, ‘Suicide Silence’ звучи човешки.

Понякога това сработва – в отварящата ‘Doris’ и още повече в следващата я ‘Silence’. Друг път е пълна катастрофа като в ‘Listen’ – песента с може би най-несполучливия припев, който съм чувал наскоро. До средата на албума новата формула дори успява да се изчерпи с безличната ‘Hold Me Up, Hold Me Down’. Но това далеч не е едноизмерен албум.

 

‘Dying in a Red Room’ например звучи като ауттейк от албум на Deftones, a ‘Conformity’ е нещо като балада с акустични китари и чисто пеене. ‘Don’t Be Careful You Might Hurt Yourself’ затваря албума с повишаване на темпото и изплуващо над повърхността послание: ‘Tell me it is okay to fail…’

Звучи като предварително извинение. Но това е по-скоро покана за съпричастност към по-голяма мисия. Целта на този албум не е да е лесен за слушане. Напротив – създаден е, за да те предизвика и провокира. Това една от фундаменталните функции на всяко изкуство. ‘Suicide Silence’ цели да ти напомни въобще какво е изкуство и че то се прави от хора. В това отношение той се справя блестящо.

 

Но цялата тази разрушителна енергия е докарала SUICIDE SILENCE само до средата на пътя. Старият им музикален свят е в руини, върху които те още не са построили по-добър нов. Албумът запечатва само хаос. Затова най-интересният въпрос, който той поставя, е какво следва от тук нататък за Suicide Silence.