'Medusa', 15 студиен албум в кариерата им, е поредното доказателство, че в музиката си PARADISE LOST са царе на мрачните настроения и създаването на усещане за трагична обреченост, въпреки че в реалния живот са доста весели типове. Самите те отричат да използват творчеството си за отдушник на потиснато настроение и твърдят, че просто се забавляват, макар че с годините ставали все по-кисели. 

 

Още с първото парче – 'Fearless Sky' ни става ясно, че Ник Холмс ще продължи с ревящите вокали, които осезаемо се завърнаха в предишния албум 'The Plague Within'. 'Fearless Sky' е една от най-дългите, ако не и най-дългата песен на PARADISE LOST, но е толкова наситена и стегната, че осемте минути и половина се изнизват някак неусетно. Лятото, в един бар в Хелзинки Грег Макинтош ми каза, че е много горд с тази песен, защото сякаш са успели да съберат цялото творчество на групата в нея.

 

Ревовете и мрачното настроение продължават със същото темпо в 'Gods of Ancient' и 'From The Gallows', само за да бъдем почерпени с чистите вокали на Ник в 'The Longest Winter', което е едно от отличаващите се песни в 'Medusa'. 

 

Личната ми кулминация, обаче, е едноименното 'Medusa', което е изпълнено с толкова много меланхолия, че може да разплаче и камъните, а  смазващото китарно соло на Грег напомня на солото в един мой стар фаворит – 'Over The Madness'. В същия този бар в Хелзинки, Ник ми каза, че 'Medusa' е много подходяща за взиране в пламъка на свещ и размисли колко е скапан животът. Каза също, че това му е любимата песен в албума.

 

'Blood And Chaos' е друга песен, която изпъква, може би защото е с по-забързано темпо, или може би защото излезе като сингъл. Последната песен в обикновеното издание е 'Until the Grave', която не поднася нищо изненадващо, с изключение на поредното разкошно соло на Грег, което можеше да е малко по-дълго. 

 

Изобщо, прави впечатление, че китарните сола в този албум не са толкова разточителни, колкото поне на мен би ми се искало и колкото са били в предишни албуми.

 

В разширеното издание на 'Medusa' има още две парчета: 'Shrines' и 'Symbolic Virtue', които са свежо напомняне, че Ник все пак може да пее и чисто, при това твърде добре, особено във второто. 

 

Имам чувството, обаче, че двата бонус трака са с различна продукция и имат по-чист звук от останалите песни в албума, които звучат някак „омазано“ и приглушено. Вероятно това е умишлено търсено, защото се съмнявам, че PARADISE LOST ще допуснат подобни „ефекти“ при смесването по погрешка.

 

Няма да си кривя душата и да прокламирам 'Medusa' за велик албум, защото не е. Просто е продължение, още по-тежко и мрачно, на 'The Plague Within', но в това няма абсолютно нищо лошо. 

 

Както вече отбелязах в началото на това ревю, PARADISE LOST са непоклатима институция, която няма нужда тепърва да се налага и доказва. Достатъчно ни е просто да продължава да прави това, което прави отлично вече 30 години, без да може да бъде сбъркана с нищо друго. 

 

Все пак може би щеше да е по-добре, ако имаше малко повече чисти вокали, защото на моменти става доста монотонно и еднообразно, и звукът беше малко по-отчетлив, а не толкова „задушен“.