JUDAS PRIEST - 'Firepower' 2018

13 Март 2018

Лейбъл: Epic
Издаден: 2018
Aвтор: Стефан Йорданов-Стифф
Оценка:

Оглушителен като плесница и арогантен като пенис в женски манастир, истинският класически хеви метъл винаги е бил уличен и винаги британски.

Проблемите му започнаха, когато спря да се произвежда там.

Случи се много, много отдавна, но децата, станали големи хора под звуците на това възхитително постижение на западната култура, продължават да си го искат по онзи начин, а бандите, способни да го правят, се броят на пръстите на едната ти ръка. Като прибавим крайно неприятния факт, че това вероятно е последният студиен запис на Глен Типтън заради напредналия му паркинсон, не е учудващо, че един добър албум на PRIEST все още е в състояние да отключи масова истерия.

Толкова невероятно як ли е обаче всъщност 'Firepower'?

Краткият ми отговор на този въпрос е „не“. За мен той не е много по-различен от предшественика си 'Redeemer Of Souls' и не съм учуден, че част от материала е писан точно по онова време. Например 'Lightning Strike' прилича поразително на едноименното парче от предишния албум. Дори да изключим китарните гилзи, които хвърчат по еднакъв начин след припевите на двете песни, да наречеш този похват формула е като да кажеш, че дърветата са направени от дърво.

'Children of the Sun' започва и завършва като събрана от 'March of the Damned' и 'Secrets of the Dead', но лиричната част по средата някак успява да я спаси от на пръв поглед неспасяемата симулация, в която заплашва да се превърне.

Това съвсем не означава, че 'Firepower' е лош албум. Тъкмо напротив, много силен е. Със сигурност по-силен от всичките ангели и нострадамуси взети заедно. Да не споменаваме абоминациите с Тим Оуенс. Слушах ги наскоро и установих, че са остарели по крайно некрасив начин.

Парчета като 'Never The Heroes' и 'Rising From Ruins' могат да докарат до сълзи всеки, който обича класическите PRIEST.

'Flame Thrower' те изправя до стената с белезници и те разстрелва, докато 'Spectre' в непобедимо средно темпо ти размахва огромно заплашително соло пред физиономията. 'No Surrender' е личният ми фаворит до момента, а 'Guardians' и финалното 'Sea Of Red' добавят драма.

Естествено, има и ненужни песни като 'Lone Wolf'...

Накратко, това е новият албум на JUDAS PRIEST – нито по-добър, нито по-лош от предишния им, което само по-себе си вече значи, че не е най-добрият, излизал от 'Painkiller' насам. Друг въпрос е, че вероятно ще остане последният добър. Без нито един от най-легендарното китарно дуо в света на метъла, Кей Кей и Глен, ми е трудно да повярвам, че може да има PRIEST. Никога повече няма да ги видим заедно на сцена да правят това, което правят. Отдели минута и помисли върху това.