ODD CREW - ‘The Lost Pages’ (2018)

22 Март 2018

Лейбъл: Odd Crew
Издаден: 2018
Aвтор: Стефан Йорданов-Стифф
Оценка:

Според мен едно от изключително важните в този живот неща е точната музика да те намери в точния момент. 'Same Old Me' ми дойде на гости, докато бях сам в колата, сред мокрите отблясъци на нощните светлини в празна, дъждовна и делнична София. Не ме „отнесе“, не ме „разби“, не ми „откъсна топките“, не ме накара, как беше онова, а, да, „да избухна“. Не направи нито едно от тези неща, но се пропи в мен, и то до такава степен, че няколко дни по-късно излязох от банята в една хотелска стая, за да видя кое-беше-това-яко-парче-което-са-пуснали-по-телевизора-бе. И настръхването по кожата ми съвсем не беше от водата. Просто исках още от същото. Повече, ако може. Дайте го насам.

'The Lost Pages', като всяко нещо, което не е без значение, срещна противоречиви реакции. Насред аплодисментите се чуха гласове, които го нарекоха кънтри за метъли, други го сравниха с NICKELBACK , а трети нееднозначно млъкнаха. Аз обаче смятам да говоря. И ще говоря, ебаси, защото този албум го заслужава. Той е като кутията на Пандора. Всяко следващо извадено от него парче парче е различно, но всяко едно успява да ти направи сърдечна операция.

Блусът вътре е толкова автентичен, че те води за ръчичка до делтата на Мисисипи да си продадеш душата. Продаваш я и да се свършва, но то всъщност тепърва започва. Нищо от 'Jar Of Flies' на ALICE IN CHAINS насам не е имало такъв ефект върху мен като 'Cast A Stone'.

В 'I’m Gone' има нещо от мистиката на великите ZEPPELIN, но едновремено с това напомня на нещата, които Еди Ведър написа за филма 'Into the Wild'.

Впрочем тази пространственост и свобода се усеща във всяка изсвирена нота. Това напрегнато меланхолично спокойствие, на пръв поглед безоблачно, но всъщност много дълбоко и исторически аргументирано те връща към вибрациите на 'Waitin’ Around To Die' и 'Sixteen Summers, Fifteen Falls' на Таунс Ван Зант.

Накратко, онова, което лекомислено наричат кънтри, всъщност е Американа – много стилно претопена в общия звук заедно с онези красиви госпъл моменти в техния възможно най-бял вариант. Тук има по нещо от Спрингстийн, от Дилън, че дори и от Хендрикс.

Някои неща ми напомнят на соловите албуми на тотално неизвестния у нас Рики Уоруик, някога лидер на на THE ALMIGHTY, а сега на BLACK STAR RIDERS. Парчета като 'A Dog Without A Name' и 'Bitterness Inside' не са написани от случайни хора с повърхностни познания, гравитиращи в последните 10 или дори 20 години от историята на музиката. Всички детайли, дори и най-неуловимите, говорят за брилятна музикална култура, усет и прочит.

За мен лично 'The Lost Pages' е най-зрялото, най-стилното и разнообразно нещо, което ODD CREW някога са издавали. Винаги е изумително да наблюдаваш израстването на един истински артист. Още по-изумително е, когато този артист се води единствено от творческата си интуиция и не се съобразява с маркетингови стратегии. Това само по себе си е безпрецедентно и създава безпрецедентна ситуация, в която най-важният въпрос се върти около следващия ход на групата. Кой, мамка му, може да се надскочи, когато е написал песен като 'What I Never Was'?

Предишна новина:

B.R.M.C. – 'Wrong Creatures' (2018)

Следваща новина:

MENTAL ARCHITECTS - 'Truesight' 2018